Събитието Евровизия се забравя часове след като приключи, макар че се рекламира като битка за световно футболно първенство. Не се помни, защото подчинява участниците в него все на един тип колкото креслива, толкова и монотонна музика. А тя държи да грабне вниманието само с мощта, а не и с изненадите, извивките на гласа.

Едно международно и системно провеждано музикално начинание може да остави трайни следи и да се очаква с нетърпение, ако събира и утвърждава нови, но и неповторими таланти с различни гласови дадености, с различни творчески нагласи, с различни стилови, тематични, жанрови предпочитания. Състезателите могат да ни завладяват, ако се отличават със своя индивидуална, но и привлекателна окраска, със своя линия на сценично поведение, със свои средства за въздействие. А въпросната Евровизия категорично се разминава с това художествено богатство. Изпъква с убийственото еднообразие на звуковите и зрелищни внушения. Свирепо, даже зверски надуваните височини все изчерпват показваното от гласа в Евровизията. Напразно очакваме да му се радваме, докато той танцува между тях и неговия среден регистър, низините му.

Явяват се хора от много различни държави. Но те, с малки изключения, не отразяват нищо от музикалните традиции на своята нация. Всичко се очертава като силова имитация на най-силовата част от забавната музика на САЩ. Само че докато слушаме забележителните певци на САЩ, ние усещаме, че те пеят така, както дишат. Тяхното изпълнение е властно. Но в него няма никакво преиграване. То е образец за художествена яркост, но и за постигната мярка в музицирането. Разгръща се с подкупваща ни лекота.

Противоположен е случаят с представяното на Евровизията. То се движи между нетърпимото реване и непоносимото пискане.  Оставаме с впечатлението, че композиторите се ограбват взаимно. Защото през цялото време имаме много тягостното усещане, че всички пеят една и съща песен. А тя не може да се запомни и да се запее, защото в нея няма никаква мелодия, никакъв цвят. Състезателите поднасят измъчените, изкуствено сглобените композиторски изделия не като естествени човеци, а като манекени, като дресирани имитатори на холивудски звезди. Сякаш искат не да ни стоплят, а да ни шашнат ту с луксозните си концертни дрехи, ту с палячовските си облекла.

Тресат се от амбицията да ни убедят, че имат свръхмощен глас, че могат да викат и даже да се дерат, докато ни оглушат. Доста от тях притежават не само силно изразени, а и достатъчно интересни гласови дадености, очевиден темперамент. Но те ще спечелят само ако се откажат от инвалидната антимелодична тенденция в развитието на днешната забавна музика и се обвържат с противоположните „цветни песни”. Имам предвид тези, които минават през повече гами, темпоритми. И които са жанрово различни: баладични, романтични, любовни, лирични, остро драматични, приятно агресивни, весели, танцувални, жизнелюбиви, жизнерадостни.

Голяма част от продукцията на Евровизията звучи все гръмовито, вулканично, дори заплашително, стряскащо, а не приятно. Португалецът Собрал получи първа награда, макар че далеч не блести с гласовите си възможности. Но той превзе нормалната и качествената публика, защото изпя задушевната песен, като вложи в нея много топлина, себе си, като я разкри с гласа си, но и с душата си. Светът явно вече се умори от антимелодичните истерии и желае да се върне към насладата си от мелодичните, запомнящи се образци на 80-те години.

В изявата на почти всички участници от Евровизия 2017 година имаше много напъване, неспирно и противно физическо напрежение. А Собрал пееше с лекота и като скъсяваше разстоянието между себе си и публиката. Той сякаш я прие в обятията си. Докато конкурентите му, макар и без да искат, я държаха на голямо разстояние от себе си. Протягаха ръце към нея. Но веднага личеше, че са потънали в самообожанието си.

И България се закачи за лошата днешна мода в световната забавна музика. Време е мафиотите Армутлиева, Графа, Поли Генова и любимите им партньори сред „композиторите” да бъдат наказани за тяхната борба с онази незаменима мелодия в песните, която те мразят, защото нямат талант да я създават. Нека те и техните некадърни подражатели бъдат изключени заради тяхното неизменно люшкане между врякането, прозяването, провикването. Нека се даде път на много ярки дарования, например като Ивайло Гюров, Артур Надосян, Сунай Чалъков, Стефан Митров, Лейди Би, Антония Маркова. Искам да слушам често Маргарита Хранова и Тони Димитрова. А не Поли Генова, Мария Илиева, Милена Славова.

Противно ми става само като чуя името на Криско-Писко. Този, когото Армутлиева замечта да яха, без да спира, щом го изслуша за първи път, и взе да скандира, да тананика, да се друса заедно с него. Сигурно е харесала текстовете на неговото изпълнение. А те представят сексуалния живот не като любов между жената и мъжа, а като креватна воня. Безкрайни са лигавите агресии, дупеници, зверските изяви на вече безброй рапъри като Криско. А ние се чудим защо много ученици вече прибягват до системни психически и физически насилия над връстниците си. Само че въпросният Криско-Диско е прибрал ума и на Боил Банов. Казвам това, макар и да се съмнявам, че Боилко има ум. Боил – този антикултурен министър на културата – изпрати поздравителен адрес на Криско по случай рождения му ден. А на същия ден са се родили куп широкоизвестни авторитети: писатели, композитори, професори. Но те не получиха нищо от Боилчо, който ни гледа от снимките свирепо, а не знам дали не е в състояние и да набие мразещите любимата му кръчмарщина в изкуството. И този Боил, моля ви се, ще управлява дълбоката нива на духовността, красотата в областта на културния живот!

В своето похвално писмо Боил се покланя на Криско за неговите „успехи и постижения”. На неграмотния  Боил с диплома за висше театрално образование ще напомня, че между думата „успех” и думата „постижение” няма никаква разлика. Важното е, че Криско веднага качи пратеното от Боил на своя профил във „Фейсбук“. Така явно цели още веднъж да ни увери, че е велик творец. Горкият! Дано поне започне малко да чете, за да узнае колко ниска е цената му в трънливата област на художественото творчество. Важното е, че вече петима театрали оглавяват културното министерство от 1989 г. насам. Всички те са не моторът, а свирката за културния живот, голото ураджийство около него.

На Евровизията се яви руският, но и нашият, българският Кристиан Костов. А той се откроява между състезателите веднага. Задържа вниманието ни, защото такова представително, красиво момче с гордост, с достойнство, но и с финес е голяма рядкост между съвсем младите днешни певци с ашлашки обноски. Кристиан е обаятелно чувствителен. Дори носи елементите на духовен аристократизъм, макар че е едва на 17 години. Изпълнението му на Евровизията показа, че е гласовит, музикален, интелигентен. Само че той беше разкарван и разпитван преди и след състезанието из всички възможни и невъзможни студиа у нас като някаква мечка. Вяра Анкова и Саня Армутлиева го коментираха денонощно, натрапчиво, досадно, а не с мярка, както миналата година се случи с Поли Генова. Тия фукливи и надути  жени изобщо не му дадоха думата.

Търкаляха празни приказки за него вместо него. Те го разискваха така, сякаш България трябва да благодари не само на него, а и на тях за явяването му на Евровизията. А аз пък искам да му бъда полезен. Затова ще му кажа, че никак не беше харесан от взискателните почитатели на изкуството. Чрез своята песен той се оказа само един от много състезатели, макар че вложи себе си в нея. Той трябва да се откаже от такъв вид „композиторски” напъни. И да се обвързва с мелодична, красиво звучаща забавна музика, ако иска да се развива, да стане звезда. Нека има предвид, че Армутлиева тика напред певците като свои слуги. Тя ги обезличава с любимите си изкуствени съчетания от куци имитации на мелодия и рапърски писъци. Бута ги към сцената, докато ги изцеди в интерес на печалбарските си амбиции и ги захвърли. Не знам дали има друга страна, в която допускат една безогледна търговка като нея да командори така брадваджийски продукцията в областта на музикалното творчество.

Кристиан е доста склонен да се самонаблюдава. Целият е настръхнал в очакването си да чува само бурни ръкопляскания за себе си и да се чуди, когато предизвиква критични отзиви за представянето си. Отсега трябва да разбере, че може да израсне само ако се откаже от тази си много неприятна суета.

И Софи Маринова гостува в Евровизията, макар че никак не е между достойните да ни представя у нас и още по-малко – на международна сцена. Тя е далеч от високото равнище на българския и задграничния ромски фолклор, чиито образци пълнят душата ни ту с наслада, ту с болка, особено когато се пее за огъня в любовта, за раздялата в нея. Маринова вече 15 години пее по еднакъв начин: ту тралалака, ту писка като недозаклано прасе. Не променя нищо от кръчмарското си кълчотене, подскачане, от грозното си блещене, кокорене и гримиране, от лицевото си кривене. Все се отличава с разгащеното си присъствие в стила на срамотните си семейни и лични истории. Тя направо се фука с безочливото си присъствие. Познавам редица пеещи жени от нейния етнос. Те се открояват с мощта, дълбочината и красотата на своите изпълнения. И подиграват тенекиеното звучене на нейното пеене. Но те нямат, а тя има много концерти в посещавани зали, защото е проста, но пък дяволски пробивна.

Маринова има доста почитатели сред неграмотните и кухите хора. Но даже професионалистка като Йорданка Христова я величае може би защото понякога също допуска махленското припяване, неприятното разтягане на гласните в думите, както постъпват и много други нейни колежки. Фукливата Михаела пя една раздрънкана мелодия на Софи Маринова в „Като две капки вода”. Тогава Христова скочи и взе да подвиква заедно с Михаела, дори да се друса, вероятно защото смята, че това песенно безумие заслужава нейното възхищение. Но какво да се прави, след като Магърдич Халваджиян се изобразява като велик селекционер, познавач в музикалната област, макар че няма нито образование, нито развит естетически вкус за нея. Той подбира силни, но и просташки мелодии за своите продукции.

Много си пада по касапските преображения на сцената. Затова неотдавна заяви, че се покланял много дълго пред Димитър Рачков. Взе да ни убеждава, че Рачков е безсмъртната класика в комедиантското изкуство. Дори прецени участието му в сериала „Откраднат живот” като знаменито, макар че то е никакво. Магърдич явно обожава ролята си на музикален, но и на театрален критик. Според него Рачков бил силен в смеховото, но и в драматичното превъплъщаване от екрана. Хич не го интересува, че публиката е ужасена от простащините и вулгаризмите на Рачков като телевизионен водещ, от мижитурското приспособяване на Зуека към него.

Двойката Стунджи и Елица направиха добро впечатление на Евровизията преди известно време само защото показаха един интересен вариант на българския песенен и по-скоро темпоритмичен фолклор. Но явно се оказа, че те нямат нито талант, нито характер да навъртят сериозна биография в тази област. И Орлин Павлов стигна до Евровизията. А той има силен и приятен глас. Но седи на сцената като дърво и е монотонен, вътрешно неподвижен.

И Евровизията е позорно политизирана. И тя отразява агресията на западната върхушка спрямо Русия.

Западните господари и техните слуги, в лицето на киевските овластени диктатори, лишиха Русия от участието в Евровизията, защото тя била виновна за тежкото положение в Украйна, за решението да си върне своя Крим. А аз питам – какво общо имат блестящите руски певици и певци с управленската дейност на президента Путин. Сигурен съм, че повечето от тях го харесват. Но те не взимат никакво участие в руската власт. Нещо повече! Те са едни от малкото творци, които много майсторски, оригинално се състезават със своите колеги от САЩ и даже ги изпреварват много сериозно от актьорска гледна точка. Те с безподобна лекота съединяват поезията с хумора в своята художествена изява.

Истинско престъпление на украинските, европейските и американските началници е недопустимото, смехотворното, тъпото, но и много вредното решение да поставят изкуството в идиотска и унизителна зависимост от своята мафиотска политика.