Днес Православната църква почита паметта на Свети Фотий, патриарх Цариградски и на Преп. Вукол, епископ Смирненски. Преп. Вукол бил ученик на св. ап. Йоан Богослов, който го посветил за епископ на гр. Смирна. В Смирна тогава имало малко покръстени, но сред всички св. Вукол се отличавал със своите добродетели. Целия си живот светецът отдал в служба на Бога.

Житие на свети равноапостол Фотий, патриарх Цариградски

Свети Фотий се родил в Цариград около 820 г. от богат и знатен род. Баща му се казвал Сергий, а майка му – Ирина, чийто брат бил женен за сестрата на византийската императрица Теодора. Родителите на Фотий страдали изповеднически за своето открито иконопочитание по времето, когато византийските императори били иконоборци.

Фотий получил най-доброто образование на своето време и бил най-ученият представител на тогавашна Византия. Той бил преподавател в знаменитата Магнурска школа в Цариград, където се учел славянският равноапостол Константин – Кирил Философ и малко по-късно – българският цар Симеон Велики. Фотий заемал високи служби в държавата, на най-много обичал да се занимава с науките.

Заради изключителните си дарования и високото си образование той бил поставен през 858 г. за цариградски патриарх. Патриарх Фотий насърчил Константин Философ да стане християнски мисионер на славяните. Той написал до българския цар Борис І обширно послание върху християнската вяра и живот.

Патриарх Фотий се борил против изопачаванията на християнството и често влизал в разногласие с византийските императори. В зависимост от курса на тяхната политика той бил свалян и пак възстановяван на патриаршеския престол, докато най-после умира в заточение на 6 февруари 891 година.

Свети Фотий оставил богато книжовно наследство, благодарение на което узнаваме за съчинения на древни свети отци, които той имал под ръка, но до нас не са стигнали. Приснопаметният йеромонах Неофит Рилски е превел от гръцки житие и служба в чест на св. патриарх Фотий. Тази книга е напечатана в Цариград през 1849 година.

Днес имен ден празнуват всички с имената Доротея, Огнян, Огняна, Искра, Искрен, Пламен, Пламена, Светла, Светлана, Светозар, Светлозар, Светослав, Светослава, Фотий, Фотин, Фотина и Фотьо.

Едни добрини, пресветли и обични наш сине, малка и временна полза принасят на ония, на които те се правят. Но истински добрини са ония, които имат свойството да правят душата по-добра, като я очистват от заблуждения и страсти и я озаряват със сиянието и блясъка на добродетелите и на истината; защото те принасят на душата, която е нещо безсмъртно и богоподобно, големи и безсмъртни придобивки и неотемлимото и небесно богатство.

Вродено е у човеците съзнанието, че трябва искрено да обичат Бога и да му служат, а подобните си да обичат и любят като себе си. Но понеже волята не се съпътства от съзнанието, затова стана нужда всеобщото мнение да се предписва като повеление и закон. Но всичко това трябва да се пази с всички сили от всеки човек, управител и управляван, стар и млад, богат и беден. Защото природата на всички е еднаква, общи са и повеленията, та е необходимо всички да ги пазят прилежно.

Слухът и езикът да бъдат чисти от всяко сквернословие. Защото това, което човек слуша с удоволствие, той не се срамува и да го каже. А говори ли нещо, без да се срамува, това е голямо доказателство, че той няма да се засрами и да го извърши. Изобщо пази се да не ти се изплъзне езикът, защото много пъти като извърши грешка с някоя много къса дума, той причинява голяма вреда и излага самият живот на човека в опасност.

Дръж ушите си отворени за ония, които са онеправдани, а затворени за доносите и убедителните наглед доводи и на ония, които онеправдават.

Отвръщай се от злоречиви и клеветнически устни. Защото много пъти една само дума на клеветник е подлудявала деца срещу бащи, бащи срещу деца, разкъсвала е съпружески живот и повдигала роднини едни срещу други и – какво казвам – цели градове и домове е сривала.

Като оградиш така себе си с приятелство, бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на обществото, а много състрадателен към тия, които прегрешават към тебе.

Колкото човек превъзходства по власт, толкова е длъжен да бъде пръв и по добродетел. Който върши противното, прави три неща много лоши: себе си погубва, подбужда към зло ония, които го наблюдават, и кара да хулят Бога, че на такъв човек е дал толкова голяма власт. Затова всеки човек трябва да отбягва от злото, но най-много тия, които имат власт.

Подвиг за опазване на Светото Православие: Св. Фотий, патриарх Цариградски

Името на св. Фотий се свързва с неговата ревностна защита на Православието. А богатата му книжовна и проповедническа дейност дава основание на множество автори да цитират произведенията му наравно с тези на светите отци. Едновременно с това той е и крупна обществена фигура, която съдейства за укрепване авторитета на Византия в християнския свят и се стреми да отстоява позицията на Църквата като самостоятелен фактор, неподчинен на светската власт и нейните капризи.

Св. Фотий е роден между 810 и 820 г. в Цариград. Родителите му принадлежали към първите цариградски семейства. Те били благочестиви християни и ревностни застъпници на иконопочитанието.

Заради това били преследвани при управлението на императорите иконоборци. Баща му бил лишен от длъжност и имущество, но това не му попречило да даде на сина си блестящо образование. Доброто му образование и изключителният му ум дали възможност на св. Фотий бързо да се издигне в служебната йерархия. Първоначално постъпил в императорската гвардия, а по-късно заемал редица длъжности в държавната канцелария.

През 858 г. настъпила коренна промяна в живота на Фотий. Св. Патриарх Игнатий бил свален от патриаршеския трон и за негов приемник бил посочен Фотий. Тази промяна е един от нередките случаи на намеса на императорската власт в делата на Църквата.

Патриарх Игнатий бил син на император Михаил I (811-813). Срещу него била настроена придворната партия, оглавявана от кесаря Варда, брат на императрицата, който се стремял да затвърди позициите си в управлението. В края на 855 г. той помогнал на Михаил III, който дотогава управлявал с помощта на регентство, да стане пълновластен император.

Михаил III се страхувал майка му Теодора да не предяви претенции към престола и настоял тя и сестрите му да приемат монашество. След отказа на патр. Игнатий отношенията между двамата се обтегнали. Освен това се стигнало до открит сблъсък между патриарха и кесаря Варда и това станало повод за отстраняването на Игнатий и изпращането му на заточение на един от островите в Мраморно море.

Смяната на патриарха събудила недоволство в някои среди на византийското общество, но след като за носител на патриаршеското достойнство бил определен Фотий, то постепенно стихнало, тъй като новият патриарх се отличавал с изключителен ум и строго придържане към Православието. Поради деликатната ситуация Фотий за кратък срок преминал през всички степени на свещенството и на 25 декември 858 г. официално заел патриаршеския престол.

Неговият предшественик Игнатий приел отстраняването си като несправедливост и се противопоставил на това. Започнала борба между него и патр. Фотий, в която много скоро се намесил и римският папа Николай I. (По това време Римската църква все още не била отпаднала от Православието.) Настъпилият конфликт в Константинопол бил умело използван от него, за да се опита да се наложи като единствен глава на Църквата. Папа Николай I се възкачил на папския престол през април 858 г.

Той притежавал неизчерпаема енергия и решителност и всичките му способности били насочени към издигане господството на Римската църква. Папа Николай I искал да стане единствен върховен епископ. Така той използвал благоприятния случай на замяната на цариградския патриарх, за да утвърди влиянието си на Изток чрез радикална намеса. Това обаче не му се удало, тъй като негов опонент станал патриарх Фотий, мъж надарен с непоколебимост и богато въображение.

Конфликтът между двамата започнал през 860 г. Първоначално Николай I се опитал да сключи сделка: да признае Фотий, ако получи в замяна епархиите Калабрия и Илирик, които принадлежали на Рим до началото на VIII век. Патриарх Фотий не се поддал на натиска и не отстъпил. Тогава папата подкрепил Игнатий. Спорът придобил нови измерения. Той вече не се водел между привържениците на Игнатий и Фотий, а се превърнал в конфликт между Рим и Цариград.

За да се изгладят противоречията, през 861 г. в константинополския храм „Св. Апостоли“ бил свикан църковен събор, в който взели участие 318 отци, в това число и папските легати. Съборът утвърдил Фотий като патриарх, а Игнатий трябвало да се откаже от претенциите си. Папа Николай I провъзгласил решенията на събора за незаконни и за да наложи позицията си, свикал нов събор. Това допълнително задълбочило противоречията.

За да се изяснят позициите на двете спорещи страни, Фотий изпратил окръжно послание до източните патриарси, в което ги призовавал да участват на църковния събор в столицата на Византия. Той бил открит през 867 година. Основен въпрос за обсъждане било отклонението на папството от Никейския Символ на вярата, чрез твърдението, че Дух Свети изхождал не само от Отца, но и от Сина – на латински Filioque. Това схващане представлявало изменение на същността на отношенията между лицата в Св. Троица.

То било формулирано в края на VI в. на поместен събор в Толедо и мълчаливо било утвърдено на Запад. Патриарх Фотий с основание настоявал, че Filioque е нарушение на християнската догматика и следователно е ерес. Съборът от 867 г. трябвало да я осъди и да отлъчи папата от Църквата като привърженик на тази ерес. Николай I бил анатемосан като еретик. Това действие довело до крайно обтягане на отношенията между Рим и Цариград, но то се наложило, за да бъде запазена чистотата на Символа на вярата. Патриарх Фотий използвал цялата си решителност, за да съхрани учението на Църквата.

Междувременно във Византия се извършил поредният политически преврат. Император Михаил III бил убит и на негово място бил издигнат Василий I Македонец. На 25 септември 867 г. новият император принудил Фотий да се откаже от патриаршеския престол и той отново бил поверен на Игнатий.

Между 5 октомври 869 г. и 28 февруари 870 г. отново бил свикан църковен събор в Константинопол, който трябвало да утвърди промяната и да помири Източната църква със Западната. По политически причини Василий I се нуждаел от това помирение, тъй като искал да запази византийските владения в Италия и да се предпази от арабската опасност. На събора папските легати настояли да се премахнат всички разпореждания, взети по времето на патриарх Фотий, да бъдат свалени и анатемосани епископите, ръкоположени от него. Тези искания събудили недоволството на византийското духовенство, но били приети, тъй като интересите на Византийската империя изисквали в този момент помирение с папството.

Все пак отстъпките не стигнали до крайност. Папските претенции за върховенство над Българската църква, били решително отхвърлени. България останала под духовната опека на Константинопол. След закриването на събора били ръкоположени архиепископ и епископ, които трябвало да поемат църковното управление в България.

Съборът от 870 г. само привидно изгладил противоречията между Рим и Константинопол. Взаимното недоволство било прикрито под външно помирение, а източното духовенство не можело да се примири с претенциите на папството за върховенство и за отстъплението му от Символа на вярата. В тази обстановка авторитетът на Фотий като отявлен противник на Рим, отново се утвърдил.

През 877 г. след смъртта на Игнатий отново било възвърнато патриаршеското достойнство на Фотий. На събора през 879-880 г. той отново настоял да бъдат осъдени отклоненията на папството. Това за пореден път затвърдило облика на Фотий като застъпник на чистата православна вяра и решителен противник на амбициите на папството да утвърждава самостойно властта си и да разпространява погрешното си учение. Това била и поредната крачка на откъсването на Рим от общоправославния свят, завършило окончателно със схизмата от 1054 година.

Изключителна решимост и непоколебимост в отстояването на позициите създали на патриарх Фотий голямо влияние във Византия, но това не било угодно на новия император Лъв VI. Той се опасявал, че авторитетът на патриарха ще подкопае основите на императорската власт, и затова през 886 г. патриарх Фотий бил отстранен и заменен от шестнадесетгодишния брат на императора.

На 6 февруари 891 г. Фотий умира в заточение. Дейността му на патриарх го нарежда сред най-ревностните защитници на Православието, а книжовното му наследство говори за изключително богат ум и висока образованост.

През целия си изпълнен с тревоги и борби живот, той отделя време и за книжовни занимания, които бележат ярки страници във византийската литература. Най-значимото му богословско съчинение е „Амфилохий“, което носи името на Кизикския митрополит Амфилохий, към когото се обръща авторът.

В него наред с догматическите въпроси за Св. Троица, Изкуплението, Въплъщението и иконопочитанието, са засегнати и въпроси от светската наука. В това произведение Фотий се стреми да мотивира идеята си за хармония между светската и църковната власт, необходимостта от тяхната равнопоставеност. Практиката в управлението на Византия показва, че в действие е принципът на цезаропапизма.

Същността на този принцип се състои в това, че църковният клир, включително и патриархът, са се намирали в подчинено положение спрямо светската императорска власт. Това не означава, че се е подценявала ролята на Църквата. Известно е, че на Изток е поставена в по-сложна ситуация (императорът е помазаник Божий), и извоюването на позиции в обществото понякога е зависимо от капризите на един или друг император.

Принципът на цезаропапизма, освен отрицателни за Църквата последици, е имал и своето положително значение, защото тя не се е занимавала със светско управление и дела, както това става на Запад в папството, и което довежда западното духовенство до извращения, каквито са продаването на индулгенции, инквизицията и други.

Но във Византия, поради водещата роля на императорската власт, понякога се стига до недопустимо вмешателство на държавата в делата на Църквата, каквато е и смяната на патриарсите според желанието на владетеля. Подобна намеса би била невързможна, ако на практика се постига равнопоставеност и съзвучие между светска и църковна власт, идея, чийто най-отявлен изразител и защитник е патриарх Фотий.

Голямо част от живота си Фотий е посветил на научни занимания, на преподавателска и проповедническа дейност. Известни са значими негови догматически съчинения, проповеди и слова, за съжаление малко от тях са съхранени. Едно от най-добрите му съчинения „За тайнственото учение на Св. Дух“ е посветено на оборването на папското отклонение от Символа на вярата. В него всестранно се разглежда въпросът за изхождането на Св. Дух и се разрешава на основата на Св. Писание и на произведенията на св. отци в православен смисъл.

Много известно е съчинението му „Библиотека“. То съдържа отзиви на Фотий за прочетени от него около 300 съчинения – християнски и езически, с коментар и цитати от тях. За някои от цитираните творби се съди именно по тези запазени цитати, той като някои от тях са безвъзвратно изчезнали.

Освен това Фотий е преподавал и в прочутата Магнаурска школа, известна с високото ниво на образование, което осигурявала. Той имал свой кръг от ученици, с които работел върху светоотечески текстове анализирайки и тълкувайки прочетеното.

Жизненият път на патриарх Фотий е изцяло свързан със запазване чистотата на православната вяра и духовното обновление на християнските народи. Той  остава в историята с непримиримостта си срещу отклонението от Символа на вярата, с борбата против претенциите на папството, в стремежа си да разпространи истините на Светото Православие сред съседните на Византия славянски народи и с изключителната си начетеност като пастир и книжовник.

Немногословен ерудит. Цариградският патриарх Фотий – един от първите европейски библиографи

„Мириобиблион“: „Множество от книги или библиотека. Описание и преразказ на прочетените от нас книги, краткото съдържание на които пожела да узнае възлюбеният наш брат Тарасий. Всичките книги са триста без двадесет и една.“

Изключително ерудиран и загрижен за бъдещето, Фотий решава да предаде своите знания на по-широк кръг любознателни младежи, които го смятат за свой учител. Възможност за това му дава и тогавашната обстановка във Византия – разцвет на науката, литературата и просветата, засилен интерес към класическата древност, а оттам и към енциклопедизма или универсалността на знанията.

Днес „Мириобиблион“ представлява значителен научен интерес като важен справочник, за съжаление останал дълго време непознат на научната общност. Съставен през втората половина на IX в., в нея е включена информация за 168 автори. Обособени са 275 кодекса, а делението на документалния поток е на светски и религиозни писания. Светските кодекси въз основа трудовете на 99 от включените автори (започвайки с Херодот) отразяват произведения на философи, историци, географи, зоолози, медици и селскостопански специалисти, оратори, романисти, съставители на сборници с различно съдържание. Отсъстват сведения за творци на светска поезия.

Благодарение на Мириобиблион днес са ни известни много древни съчинения, които в противен случай биха били забравени. В това число много езически автори, а така също произведения на ранните християни, особено унищожените след осъждането им на Петия вселенски събор (553 г.).

Една от тях е книгата на Грек Ктесиас (Ктесий), написал книга за живота на Изток. Оригиналът е загубен, но много откъси от нея са се съхранили в „Мириобиблион“.

Останалите 69 са автори на религиозни съчинения и произведения върху историята на църквата. Групирането на кодексите Фотий разполага, както му дойде наум, като предполага, че липсата на строга логика ще изгони скуката от читателя. В кодексите се съдържат едно или няколко библиографски описания, някои от които сводни, в повечето случаи разположени в самото начало. Това говори за определена унификация в структурата на библиографския указател, което и днес звучи съвременно.

Библиографските записи са в размер от 3 до 2 266 реда. Рефератите са предимно разширени, но се срещат и анотации. Подобен похват се използва и днес.

Впечатляват и начините за поднасяне на необходимата информация. Най-често това е стремежът да бъде максимално близък до оригинала, разказвайки фактите в срещаната последователност и дори имитирайки стила и езика на реферираното произведение.

Важен елемент от преразказите на Фотий са характеристиките и оценките на авторите („ерудит, но многословен“) и произведенията. Често те се превръщат в литературно-критични статии, затова Фотий е наричан „първият в света рецензент“. Подобно на съвременен референт, Фотий посочва данни за източниците и библиографски списъци, които се срещат в преразказаното произведение.

Дидактичният и препоръчителен характер на някои от текстовете дават основание „Мириобиблион“ да се приема и като учебно пособие.

Запознаването с „Мириобиблион“ на Фотий показва, че той е поставил началото на много от използваните днес алгоритми в сферата на рефератната и обзорната информация, в стандартизирането на библиографския запис. В Западна Европа се запознават с неговия труд в края на XV и особено през XVI век. Достойнствата му са високо оценени от Конрад Геснер, който ги заимства в своята „Библиотека Универсалис“. Продължавайки традицията, той дори съхранява термина argumenta при характеристиката на най-големите автори. Така постъпва и Василий Сопиков в своя „Опит за руска библиография“.