Помните ли класическата мешана скара от едно време? А за питиета-ментета и храни с пълнители и консерванти никой не беше чувал. Как изглеждаха ресторантите по времето на социализма и каква беше атмосферата в тях, можем да си припомним от тези фотографии

1. В ресторант „Крайморие“ (по-известен като „Кокошките“) в с. Крайморие, днес кв. на Бургас. Ресторантът се е намирал на брега на морето. Стопанисвал се е от ГТП “Здрава храна” и АПК „Крайморие“. Славел се е с агнешките си специалитети и веиколепния си оркестър.

2. В ресторанта на хотел „Хемус“ гр. Враца през 80-те. Най-представителният ресторант в града. Някога част от веригата „Балкантурист“. Почти всяка сватба или абитуриентски бал и до днес се провеждат в него.

3.Ресторант „Василико“ в центъра на Мичурин (днес Царево) през 80-те.

4. Ресторант „Бор“ в Благоевград, 70-те

5. Ресторант „Галатея“ – Варна (кв. Галата). Построен през 1968 г., „Галатея“ е бил най-живописният ресторант край Варна и несъмнено мястото с най-красив изглед към Варна и морето. През 1997 г. свлачище отнася долната тераса на ресторанта, а горната и сега стои счупена.

6. Ресторант „Трифон Зарезан“ по пътя Варна-Златни пясъци също остана в миналото. Романтичният ресторант край сп. „Журналист“ също бе засегнат от свлачището активизирало се в района преди десетина години. То затвори панорамния път между Варна и курорта Златни пясъци.

7. Ресторантът на Окръжния кооперативен съюз в Разград.

8. Ресторант „Панорама“ гр. Гоце Делчев в вдноименния парк през 80-те. Заведението отдавна не работи.

9. В ресторанта на хотел „Добруджа“ в Толбухин (днес Добрич) през 80-те. Един от най-луксозните а ла Балкантурист ресторанти в някогашния Толбухин.

10. Ресторантът в с. Филево (днес Върбица) общ. Димитровград през 80-те

11. Луксозният ресторант към Търговски комплекс „Загорка“ в Стара Загора през 80-те. Разположен в непосредствена близост с езерото и в съседство с бирената фабрика в града.

12. В ресторант „Ростов“ гр. Плевен през 80-те. Ресторантът, който е част от хотел „Ростов“ и до днес е най-големия ресторант в града.

13. В ресторант „Плевен“ към едноименния хотел в гр. Плевен през 80-те. Днес и хотелът, и ресторантът са само спомени за плевенчани.

14. В ресторант „Църногорово“ гр. Малко Търново през 80-те. Първият соцресторант в граничното градче отдавна е с заключен катинар.

15. В ресторанта към комплекс „Тихият кът“ на Витоша, славел се някога като място за прелюбодейци.

16. В култовия пловдивски „Бумбарник“ през 60-те. Официално наименуван като ресторант „Винарната“ към най-лъскавия пловдивски хотел „Тримонциум“, той става известен като „Бумбара“ заради едноименния пловдивски специалитет предлаган в него. Привечер тълпи от клиенти са чакали пред вратата, за да изпият по една каничка вино и хапнат от вкусния бумбар.

17. Един от символите на Казанлък – Бар-ресторант „Тюлбето“ през 70-те. През 90-те сградата остава безстопанствена и се саморазрушава. После на нейно място е изграден хотелски комплекс „Зорница“

18. Ресторан „Полски Боровец“ край Пазарджик през 70-те, днес е една руина.

19. Ресторант „Първи долап“ край едноименната местност в Търговище отдавна не съществува.

20. Ресторантът в с. Гергини, Габровско през 80-те

21. Ресторант с етно елементи в Девня през 80-те

22. Ресторант „Дружба“ в търговски комплекс „Будапеща“ в Плевен

23. Ресторант-механа „Банкя“ в гр. Банкя

24. Крайпътно заведение „Яворово“ на 20 км от Стара Загора, през 80-те

25. Ресторантът на РПК-Сунгурларе в гр. Сунгурларе през 80-те

26. Бар-ресторант „Нептун“ в ММЦ „Георги Димитров“ през 70-те

27. Ресторант „Москва“ в Лом през 80-те

28. Крайбрежният ресторант „Чайка“ в Лом от години е спомен за ломчани.

Хитове като „Две очи разплакани“, „Вечната обич“ и „Камбаните звънят“ винаги ще носят спомена за нея.

Навършват се 20 години от смъртта на една неугасваща звезда – певицата Румяна. Само тези от нас, които знаят песните й, имат албумите й и са се докоснали до нея като човек могат да изпитат това чувство, което свива сърцето и ще я помнят винаги в съзнанието си, въпреки дългото време, в което нея вече я няма. Верни почитатели и приятели на легендарната изпълнителка вече публикуваха в социалните мрежи колажи със снимките й, връщайки спомена за нея.Сред тях беше музикантът Валентин Янков, който написа:

„Тя беше една от нас. Тя беше випуск 1984г. на СМУ „Филип Кутев“ гр. Котел. Седеше зад мен, там в старата сграда на площада. На днешната дата 30.07. в автомобилна катастрофа загина Румяна! Вечна и памет…!! Никога няма да те забравим!!!“

Румяна загина на 30 юли 1999 година край Сливенското село Блатец. Тогава Голфът, в който се возеше на път към София, се удари челно в микробус Фиат. 34-годишната звезда почина намясто. Виновен за катастрофата беше шофьорът на певицата и неин интимен приятел Любо.

Младежът предприел неправилно изпреварване с несъобразена скорост и при навлизане в лентата за насрещно движение се блъснал в буса.Децата й Илиян – тогава на 12, и Марияна пострадаха тежко. Момченцето – с опасност за живота, след тежка мозъчна травма. Две операции претърпя и момиченцето.

Любовникът Любо също прескача трапа, но единствената му травма е фрактура на долните крайници. Той скърби за Румяна и гласно се вайка като виновник за смъртта й. Дава обет, че ще се грижи за децата на любимата си. Мнозина роднини, приятели и колеги на певицата от славните й дни също си изплакаха очите на погребението й и се заклеха пред гроба й, че ще се грижат за децата. Уви, малко от обещанията са изпълнени. Злощастният Голф е познат на фолк феновете от жизнерадостния клип на някогашния хит “Ало, такси”.

През юни, месец до смъртта си, Румяна пък се сънувала с побеляла коса. Децата й погледнали в съновника за тълкование, а там пишело, че желанието й, каквото и да е то, ще се сбъдне. „Какво си пожела, мамо?”, полюбопитствала щерката Марияна, на което певицата отвърнала: „Не искам да остарея!”.

Румяна е родена на 12 декември 1965 г. в бургаското градче Камено. Тя е най-малката от трите дъщери в семейството. Двете й сестри – Янка и Мария, живеят в Бургас. Своите певчески изяви започва като ученичка. Завършва Музикалното училище в Котел със специалност „кавал“ и втора специалност „пеене“. Свири и на пиано. Известно време работи като учителка по музика в село Антоново. След това се отдава на кариерата си на певица.Била е и солистка на Странджанския оркестър. След напускането му работи в заведения в Бургас, София и бивша Югославия.

Румяна издава първия си албум още през 1991 г., а по-късно и втори, със сливенска фирма. За тези два албума обаче не обича да говори. Истинският успех идва с музикална компания „Милена рекърдс“, която издава всичките й албуми.

За най-големия си хит „Две очи разплакани“ Румяна споделя, че е написала музиката и текста на песента почти едновременно в много тежък момент, когато е изживявала раздялата със съпруга си Руси Андролов. Нейна запазена марка са тежките балади, които изпълнява със завидно майсторство. Другата й „специалност“ са веселите купонджийски песни. Румяна е известна и като най-дългокосата певица на Балканския полуостров,пише flagman

Буйната й грива стига 110 см. Споделя, че я наследила от баба си, която имала дълга и лъскава коса, растяща не с дни, а с часове. Певицата е ревностна християнка, през целия си житейски път вярва и се стреми към единение с Бога. Любимите й житейски максими са: „Това, което сам си направиш, никой друг не може да ти стори“ и „Уважавай тези, които срещаш по пътя си нагоре, защото на слизане ще ги видиш отново“.

Първият ѝ албум излиза през 1994 г. и носи заглавието „Песни от Странджа“. След втория си албум, подписва договор с музикалната компания „Милена Рекърдс“. Съвместната им работа започва с албума „Само с теб“.

В него е включен най-големият ѝ хит – баладата „Две очи разплакани“, която се превръща в запазена марка на певицата. Тя остави най-хубавите си песни да живеят завинаги в сърцата на феновете.

За тях музикална компания „Милена рекърдс“ преиздаде след смъртта на Румяна първите й два албума, записани в Сливен. Румяна има две деца – Марияна и Илиян, които са наследили големия музикален талант на майка си и усилено вървят по нейните стъпки.

На 10 април 1970 г. българският товарен кораб “Авиор” извършва редовен курс през Атлантическия океан към Хавана, където трябва да напълни трюмовете с тръстикова захар. Това са годините на братско сътрудничество между социалистическите държави, а изкупуването на захар от Куба е не само заложен в петгодишния план приоритет, но е и израз на солидарност с режима на Фидел Кастро, който е под пълно икономическо ембарго от страна на САЩ.

Плаването на “Авиор” върви по график до 4:30 ч. сутринта, когато на машинното отделение внезапно е дадена команда “Пълен назад”. В открито море, на повече от 300 км. от най-близката суша и дълбочина почти пет километра, такава команда може да се даде само когато се случва нещо извънредно. В случая с “Авиор” вахтеният е забелязал голям плавателен съд право по курса на танкера или леко встрани. От него са изстреляни сигнални ракети.

I “Ранената” подводница
“Авиор” рязко забързва и започва поредица от маневри за приближаване, след което корабът ляга в дрейф. На около 500 м. пред себе си от палубата на “Авиор” вече виждат, че става дума за подводница. На повърхността на Бискайския залив – еднакво отдалечен от Франция и Испания, се намира съветската атомна подводница К-8, която 30 часа по-рано е претърпяла катастрофална авария. Пожар в две от отделенията на подводницата принуждава командира да даде заповед за излизане на повърхността. С цената на 30 човешки живота екипажът на К-8 успява да загаси пожара, обаче със спрян атомен двигател, без електричество и радиовръзка подводницата, едва успява да се държи на повърхността на океана.

Съветската ядрена подводница К-8 в Бискайския залив след пожара на борда на 8 април 1970 г. Плавателният съд вече е наклонен настрани – хоризонталните кормила (вляво) са във въздуха, а трябва да са под вода. Снимката е направена от американски патрулен самолет

Единствената добра новина е, че в момента на изплуването времето е било хубаво, водата спокойна. На следващата сутрин обаче вятърът се усилва, океанът се разиграва, а температурата на водата е 8 градуса. Падането в такава вода е шок за човешкото тяло, а престоян повече от 10-12 минути води до парализа на крайниците и фатално измръзване на тялото. Моряците е трябвало да прекарват почти цялото време на палубата, тъй като пожарът е обгорил два от деветте отсека на подводницата, а останалите са станали непригодни. Единствено командирската каюта е била обитаема, но в нея не е било позволено да се намират едновременно повече от 10 човека.

I Дълго пазена тайна
Катастрофата на К-8 е подробно описана в руските медии след като през 1990 г. командването на военно-морския флот на Русия разсекретява повечето документи около аварията. Участието на българския танкер “Авиор” в спасяването на оцелелите членове на екипажа на К-8 се споменава в руските медии, но по-скоро като страничен детайл, като пояснителна бележка под текста. Същевременно, ако “Авиор” не е минал точно през мястото на изплуването на К-8 в Бискайския залив – жертвите, със сигурност са щели да бъдат повече, може би много повече.

Д-р Атанас Панайотов, капитан 2-ри ранг и дългогодишен главен редактор на “Морски вестник” (Варна) е публикувал през годините няколко материала за случая с К-8. С негово съдействие Радио Свободна Европа се срещна с двама ветерани от екипажа на “Авиор” – втория механик Светослав Юрекчиев и четвъртия механик Владимир Стойнов. За младия през 1970 г. Стойнов това е било първото океанско плаване, което по стечение на обстоятелствата остава и най-знаменателното в кариерата му.

Светослав Юрекчиев и Владимир Стойнов, моряци на “Авиор”. Снимката е направена през март 2020 г. във Варна от автора
По време на срещата с К-8 Юрекчиев е бил дежурен механик и си спомня, че е трябвало веднага да смени вида на подаваното гориво:

     ” “Аз веднага хукнах
        надолу в машинното отделение,
        помислих си, че нещо се случва”
“Двигателят работеше на тежко гориво. За да се премине в маневрен режим, горивото трябваше да се смени от тежко на леко – на дизелово гориво. Аз веднага хукнах надолу в машинното отделение, помислих си, че нещо се случва, може би технически проблем. С мостика нямахме телефонна връзка, само със щамбайна (лостово устройство за дистанционен контрол на мощността на извънбордов двигател на плавателен съд – б.а.) се даваха кодове. Изведнъж дават команда “Пълен назад”. Аз тичам да сменя горивото, разбрах, че нещо се е случило. Смених горивото, корабът направи няколко маневри и след това от мостика наредиха да останем на дрейф (без движение – б.а.). След около час разбрахме, че пред нас има бедстващ кораб и ние трябва да му помогнем”.

Българският кораб “Авиор” през 1970 г.
Българският кораб прави още няколко маневри за приближаване и от мостика на подводницата вече е възможно, с помощта на ръчно сглобен от тенекии мегафон, командирът на подводницата капитан 2-ри ранг Всеволод Бесонов да разговаря с капитана на “Авиор” Рем Смирнов, който по съвпадение също е бил руснак.

За съветския командир ключов момент е било това, че за помощ спира кораб от близка до СССР страна, член на Варшавския договор. Капитан Бесонов предава на капитан Смирнов позивните на подводницата с молба възможно най-бързо да уведомят командването на Военноморския флот (ВМФ) на СССР за случилото се. От “Авиор” изпращат шифрована радиограма в “Български морски флот” във Варна, от където тя е предадена на командващия българския ВМФ вице-адмирал Иван Добрев.

I “Едно кашонче цигари и уиски”
Адмирал Добрев бързо успява да влезе във връка с командващия ВМФ на СССР адмирал Сергей Горшков, обаче реакцията на съветския адмирал е озадачаваща. Горшков започва да се интересува от обстоятелствата на аварията, координатите на подводницата и да задава поредица от уточняващи въпроси, включително и въпроси за личния живот на командира на съветската подводница. Точно по това време Горшков е ръководил големите военно-морски учения “Океан-70” в чест на стогодишнината на Владимир Ленин и, вероятно, се е опасявал от саботаж или диверсия.

     ” “Накрая съветският адмирал
        се убеждава, че историята
        с аварията на К-8
        не е вражески капан”
Минават няколко часа в уточняващи разговори докато накрая съветският адмирал се убеждава, че историята с аварията на К-8 не е вражески капан, а реалност. Горшков нарежда да се проучат възможностите за спасяването на подводницата и ако е възможно – да се буксира до съветско пристанище. За съдбата на екипажа – нито дума.

Стойнов, който за разлика от Юрекчиев се е намирал на палубата на “Авиор”, си спомня, че в началото съветският капитан не е искал помощ:

“Направиха въжена линия между двата кораба, изстреляхме въжето, съветският капитан искаше само едно кашонче цигари и уиски. Руснаците ни върнаха кашонче със сушена риба. Така установихме връзка, след това изпратиха радиограмата до Варна, а от там – до Москва. Подводничарите не искаха помощ, само помолиха да останем близо до тях. И така да обед или ранен следобед. Тогава времето се разигра и по едно време се обади пак съветският капитан и казва “Идвайте да ни вземате”.

I Спасяването
От “Авиор” спускат лодка с мотор и четирима моряци, единият от които е бил Стойнов:

“Водата беше ледена, намокри ни целите, обаче не беше това белята. Спуснахме лодката, тръгнахме, моторът си вървеше. Някъде по средата на пътя изведнъж се усещаме, че лодката се пълни с вода. Глезените ни вече във вода. Чудим се къде-къде, оказа се, че пробката в дъното на лодката не е била сложена правилно и водата я е избутала, започнала да пълни лодката. Хайде сега, Гочето (Георги Петров – б.а.) отдолу, блъскаме разни парцали, обаче много трудно, отворът беше на много трудно място. Докато го запушим, че да изхвърляме водата, стана така, че се хванахме четиримата за греблата и от там нататък само на гребла – до подводницата.

Маховикът на двигателчето беше хванал вода, ние до глезените във вода, и спря мотора. На връщане руснаците грабнаха греблата, беше по-друго. Отиването беше лошата работа, четиримата ние с греблата… едвам се домъкнахме до подводницата. След това като ни грабна вълнението и ни зафучи върху подводницата. Тия, хоризонталните рули (от стомана – б.а.) щяха да ни пребият. Успяхме по някакъв начин да се промъкнем с греблата санким от подветрената страна и там вече успяхме да се хванем с 2-3 въжета и почнаха да се прехвърлят руснаците тогава”.

Капитанът на българския кораб “Авиор” Рем Смирнов, 1970 г.
Радио Свободна Европа успя да се свърже и с Георги Петров, който е бил старши механик на “Авиор” и също един от четиримата моряци на спасителната лодка. Петров обаче почти не чува сега и по съвет на съпругата си отклони предложението за разговор.

След като прехвърлят на “Авиор” 20 съветски подводничари, българските моряци правят втори курс и прибират още 23 човека от бедстващия екипаж. При втория курс са вече по двама на гребло и по този начин прехвърлянето е вървяло по-бързо. Всичко това се извършва при вълнение между 6 и 8 бала. Единия от съветските моряци дава на Стойнов бутилка водка, за да се опита, ако може, да прочисти мотора и да го запали, но не успяват. Разказва Юрекчиев:

“Освободихме няколко кабини, освободихме и салета (столовата – б.а.), имаше место. В някои от кабините настанихме по 4 моряка, и по пода се бяха натръшкали и в салета. Корабът веднага им осигури (топла) храна, чай, момчетета бяха с плетени гащеризони, вълнени, и с дозиметри. Като се качиха на кораба им предложихме храна, но те искаха топъл чай и бисквити, по-леки неща, явно не бяха се хранили отдавна пълноценно. Приехме ги много радушно, много приятелски, много сърдечно. Което си беше – беше. Изкъпаха се момчетата, приготвиха се там колкото може с техните дрехи, дадохме им кърпи, каквото имахме там от наша страна и така прекарахме нощта”.

Става дума за нощта на 10 срещу 11 април – най-бурната нощ през времето докато подводницата все още е могла да се държи на повърхността. На 11 април сутринта пристига първият съветски кораб (“Волга”), който взима всички съветски моряци от борда на “Авиор”, а по-късно същия ден пристигат още два съветски кораба – “Харитон Лаптев” и “Комсомолец Литвы”. А “Авиор” възобновява своето плаване към Хавана.

I “Не говоря с вражески станции”
От оцелялите членове на екипажа на К-8 най-старши по длъжност е бил Олег Фалеев, капитан 3-ти ранг, старши помощник на командира. През март 2020 г. Радио Свободна Европа успя да се свърже с вице-адмирал Фалеев, вече в оставка, но той отказа да разговаря, тъй като не давал интервюта на чуждестранни радиостанции (Радио Свободна Европа се финансира от Конгреса на САЩ).

Опитах след няколко дни да хвърля нова стръв – пратих на адреса на електронната поща на адмирала, която той чете всеки ден и от която ми прати съобщение с отказа да разговаря – снимки от срещата с Юрекчиев и Стойнов, както и сърдечни поздрави от двамата. Фалеев е общувал с българските моряци по време на спасителната операция на “Авиор” и предполагах, че емоциите от трагедията преди 50 години могат да смекчат сърцето на адмирала, но не получих отговор.

По описания в руски източници след отплаването на “Авиор” нещата се развиват по следния начин. По заповед от Москва са предприети два опита за закачане на буксир на подводницата с намерение евентуално да бъде откарана до съветско пристанище. И двата опита са неуспешни. Фалеев си спомня в документален филм, че вълнението е било силно и че катерът, който е трябвало да прехвърли наводящото въже към подводницата, вълните са го хвърляли с такава сила, че въжетата с дебелина на лакът са се късали като конци.

Междувременно К-8 продължавала да се накланя, тъй като вътрешните отсеци постепенно се запълвали с вода. Подводницата може да се държи на повърхността само до тогава, докато помпаният под налягане въздух вътре оказва съпротивление. В момента в който това съпротивление е по-слабо от тежестта на самата подводница – тя неизбежно е щяла да потъне. Владимир Пашин, механик на К-8 е разбрал какво се случва и е предупредил командира Бесонов да спасява останалия екипаж. Бесонов обаче не му е повярвал и е наредил останалите на борда 22 моряци да изчакат утрото на 12 април, за да възобновят опитите за закачане на буксирното въже – от плетени стоманени нишки, тежи повече от 300 кг.

     ” “Капитан Бесонов със стиснати
         в юмрука партийна книжка
         и списък на моряците”
В 6.20 ч. сутринта на 12 април – деня на космонавтиката, дежурният моряк буди Фалеев, който се е намирал с част от екипажа от К-8 на танкера “Комсомолец Литвы”. Дежурният съобщава, че подводницата преди няколко минути е изчезнала от радиолокатора. От друг съветски кораб минути преди това са видели сигнална ракета, изстреляна от палубата на К-8, след което подводницата е започнала бързо да потъва заедно с 22 човека на борда. Спуснали са спасителни лодки, открили са 5-6 човека във водата, единият от тях все още е викал за помощ, но когато са стигнали до него вече е бил затихнал. Намерили са и тялото на командира на подводницата – капитан Бесонов със стиснати в юмрука партийна книжка и списък на моряците на К-8.

Няколко минути по-късно са регистрирани два хидрологични удара с разлика от 5 до 10 секунди. Това е бил моментът, в който чудовищното налягане на водата в дълбочина е сплескало като консерва корпуса на К-8 и е избутало остатъците от въздуха вътре. До този момент, предполага се, всички моряци на К-8 са загинали. Максималната дълбочина, до която подводницата е могла да се потапя, е била около 500 м, а дълбочината на мястото на потъване е 4680 м. – почти един километър по-дълбоко от мястото, където е потънал “Титаник”. След разрушаването на корпуса на К-8, в резултат на налягането, останките от подводницата са достигнали дъното за не повече от 15 минути. До днес, 50 години по-късно не е регистрирано радиоактивно заразяване от двигателя на К-8 в мястото на потъване или от четирите намиращи се на борда й торпеда с плутониеви заряди.

Командирът на К-8, Всеволод Бесонов, 37-годишен, е удостоен със званието Герой на Съветския Съюз, всички останали загинали моряци – с орден “Красная Звезда”. Сред съветските подводничари е било добре известно правилото, че при голяма авария ако командирът оцелее – трибунал, ако загине – герой.

Екипажът на “Авиор” натоварва захарта в братска Куба и се връща без перипетии в България. През август 1970 г. моряците са поканени в щаба на българския ВМФ във Варна, където представители на съветския ВМФ им връчват паметни грамоти, а на капитан Рем Смирнов – часовник от адмирал Горшков. За двамата – Стойнов и Юрекчиев, това си остава най-паметното плаване в карерите им.

Източник:svobodnaevropa