Цвета Караянчева е председател на 44-тия парламент. Тя е народен представител от ГЕРБ в 41-вото, 42-рото и 43-тото Народно събрание. Беше заместник-председател на ПГ на своята партия.

Родена е на 25 февруари 1968 г. в Болярово. Завършила е машинно инженерство, а след това е била на обучение по мениджмънт в Open University в НБУ. Работила е като проектант, а после като директор на „Формопласт – Кърджали“.

 Основател е и областен председател на ГЕРБ в Кърджали.– Г-жо Караянчева, родена сте в Болярово, детството ви преминава в Кърджали, проблем ли е това, или е предимство за едно дете?

– Родена съм в Болярово, но от 1972 г. родителите ми живеят в Кърджали. Аз и в момента живея в този град. Там са минали най-хубавите години от живота ми – и като ученичка, и като тийнейджър.

– Какво дете бяхте всъщност, оттогава ли е буйният ви темперамент?

– Аз бях изключително буйно дете, но голяма зубрачка. Много се биех с момчетата. Дойде обаче момент, в който те пораснаха повече от мен. И тогава се случваше да ударя някого и да тичам да се скрия в тоалетната, докато започне часът. Побойничка съм си от малка. Иначе бях отлична ученичка.

– С тоя маниер на поведение едва ли ви е било много приятно в училище?

– Имаше много неприятни моменти, но те не са свързани с експанзивния ми нрав. Имаше една много рафинирана дискриминация в училище. Родителите ми нямат висше образование. Майка ми беше продавачка в сладкарница, а баща ми – багерист към местния строително-монтажен комбинат. Учителите гледаха какво работят родителите на децата. Така формираха отношение и оценки. Затова на мен ми се е налагало да уча много повече от всички останали, за да покажа, че макар че родителите ми са работници, аз мога да бъда и нещо повече от останалите, чиито родители бяха лекари, директори и партийни секретари. Не че съм репресирана, в никакъв случай, но това беше изключително неприятно и за други мои съученици.

– Къде завършихте средното си образование?

– После завърших механотехникума. В този тип училища повечето са момчета. Бяхме 26 момчета и 6 момичета в класа. Но пак бях отговорник на класа, комсомолски секретар. Бригадите ми бяха изключително интересни. През деня много се работеше на полето – беряхме чушки, памук, домати, грозде, ябълки. Водеха ни все в района на Пловдив или Стара Загора, затова не сме работили типичния за Кърджали тютюн. Вечер обаче беше много забавно. Бяхме по квартири. Събирахме се, пеехме, играехме карти. Имаше забави. Те си бяха съвсем дискотеки вече по онова време.

– Ухажваха ли ви момчетата?

– Аз имах приятел още от девети клас. С Илия, който сега ми е съпруг, се познаваме вече 34 години – от 1984-та, а сме женени от 29 години. Беше през 1988 г., след като той си изкара казармата. На 10 ноември 1989 г. влязох в болницата да раждам дъщеря си.

– Това, че баща ви е бил багерист, а и механотехникумът ли ви насочиха да учите за инженер, не е ли прекалено тежка тази специалност за дама?

– Беше ми много интересно, защото още в началните класове бях посетила фабриката, на която по-късно станах директор. Казваше се Завод за инструментална екипировка, сега е „Формопласт“. Бяха ни завели на посещение от основното училище и ми беше много интересно това, което правеха там и работниците, и инженерният състав. Реших да уча за инженер след разговори вкъщи. По принцип моите родители винаги са се съобразявали с това, което аз съм искала. Може да са имали някакви съмнения, но ме насърчиха. Така попаднах в Техническия университет. Запонах работа веднага след като завърших. Първо бях технолог в Момчилград по специалността. След това отидох в Кърджали – във фабриката, в която съм ходила и на стаж. Бях конструктор, главен конструктор. После станах и директор от 2004 до 2009 г.

– Какво ви вкара в политиката?

– Г-н Цветан Цветанов. Запознаха ме с него. И понеже само в Кърджали нямаше структура на ГЕРБ, той ми предложи да я оглавя. Така започнахме – малко по малко. Но трябва да благодаря на моя съпруг за търпението и помощта.

– С какво се занимава съпругът ви?

– Има малко магазинче за авточасти в Кърджали. Имаме си едно момче, което продава. А съпругът ми обикновено се занимава с мен. Пътуваме заедно до София и обратно. Той много ми помагаше и с бебето ни, защото аз бях студентка в първи курс. Без него нямаше да успея да си взема изпитите и да завърша. Така сме и досега. Всички предизвикателства, които поемам, винаги са с неговата подкрепа. Той никога досега не ми е казал: „Откажи се, с това не можеш да се справиш“. Напротив, казва: „Аз съм с теб, давай!“.

– Скоро сте омъжили това бебе, за което разказвате, порасналата Калина.

– 2013 г. беше сватбата й. Тя е нормално дете. Завърши УНСС.

– Не е ли учила в чужбина, както е присъщо за децата на хората от политическия ни елит?

– Не, тя не искаше да учи в чужбина, макар че има германска диплома. Сега работи. Имаме внучка на две години и половина. Казва се Теодора.

– На кого е кръстена?

– На другата баба. Спазваме традициите. Хубаво българско име.

– Блондинка под прикритие ли сте, както ви нарекоха заради лапсуса „Пекин е във Виетнам“?

– Никога не съм била блондинка. Аз съм класическа брюнетка. Разбирам колегите, които се опитват да уязвят някого. Нормално е, когато си напрегнат на трибуната, да направиш някакъв лапсус. Това в никакъв случай обаче не е признак за слаба култура – че не си подготвен, че не знаеш. Напрежението на трибуната е наистина много голямо, а когато вкараш и емоция, още повече. Аз съм изключително емоционален човек, затова и не се сърдя за подобни квалификации. Всеки може да направи лапсус, важното е не какво си казал, а какво си направил. Аз имам претенцията, че съм добър народен представител, защото познавам проблемите на хората от моя регион. И дори сега, като зам.-председател на парламента, от петък до вторник отново съм в Кърджали. Срещите ми с хората не са преустановени. За мен е важно да чувствам пулса на проблема. Защото ако останеш тук, на жълтите павета, губиш реалната представа, не разбираш какво се случва. Много е интересно и хубаво да седиш на телевизионния екран или във „Фейсбук“, но когато отидеш на място и видиш как се случват нещата, е съвсем друго. Разбираш болките на хората.

– Тази ваша емоционалност помагаше или пречеше в споровете ви с прекия ви опонент в Кърджли Александър Симов, а и с опонентката ви на ръководно партийно ниво в БСП Корнелия Нинова?

– Емоцията много ми помага, защото по начина, по който аз говоря, влагам цялата си душа. И тя показва, че не се преструвам, не се преправям, не съм в роля. Аз съм такава. И хората ме знаят. Ако имам нещо да кажа, ще го кажа. Защото не мога да го крия в себе си. А пък и не е редно, защото другото е двуличие. И много пъти, дори когато излизам да говоря от трибуната, се справям много добре, когато говоря емоционално, даже без да съм се подготвила. Така че мисля, че повече ми помага. Но сега, в новата ми роля, емоцията е на заден план.

– Къде се чувствате по-комфортно – като зам.-председател на ПГ на ГЕРБ или като зам.-председател на Народното събрание?

– И на двете места ми е комфортно. Сега се явявам арбитър, но преди това пък изразявах позицията и волята на парламентарната група. И се надявам, че както като зам.-председател на ПГ, сега и тук съм си на мястото.

– Какво правите в свободното си време, как го организирате, готвите ли?

– Голям кулинар е моят съпруг. Той готви вкъщи. Аз от четири години вече не готвя. Той се запали много от кулинарните канали. Прави какви ли не специалитети.

– Има магазин за авточасти, не му ли е по-интересно да се занимава с автомобили?

– Да, има интерес към колите, но кулинарията го грабна и за мен това е добре, защото ми отпада един ангажимент в домакинството.

– Каква музика слушате?

– Аз много обичам хардрок. Любими групи са ми „Айрън Мейдън“, „Ей Си/Ди Си“, „Дийп Пърпъл“, „Джудас Прийст“. Рокаджийка съм. Скоро „Б.Т.Р.“ бяха в Кърджали и ни доставиха огромно удоволствие. Беше невероятен спектакъл. Даже съм прегракнала и ми липсва гласът. Ама той и мъжът ми свиреше едно време в една местна рокгрупа – „Трафик галакс“. Бяха много запалени и защото се запознахме точно в този период, това ме запали и мен за рокмузиката.

Източник: ПИК