Всичките му стихотворения са актуални, като че ли са написани вчера, казва внукът на големия поет пред агенция „Фокус“

– На 23 юли се навършиха 71 години от смъртта на поета Никола Вапцаров. Миналата година издадохте пълното досие с документите, които показват как загива той. Бихте ли припомнили – кое е най-важното, свързано с неговото дело?
– Той е поет с национално и световно значение като стойност на неговата литература. Той е загинал за това, за което е смятал за правилно за бъдещето на България. Бил се е против фашизма в България, работил е против тази антихуманна политика, която се е провеждала от тогавашното правителство и е дал живота си за тази кауза. С това дело и с неговата отдаденост той е придобил световната награда за мир на Световния съвет на мира. Той е единственият българин, който има такава награда.
– Как ще коментирате претенциите на Скопие към делото на Никола Въпцаров?
– Когато Никола Вапцаров е роден през 1909 г., тази местност в Битоля е била в границите на Турската империя. Още не е съществувало понятието Пиринска Македония или Македония като отделна държава, това е било една географска местност в рамките на Османската империя, с един народ, с една култура, с една писменост с един език. Едва след смъртта на Вапцаров се започва разделение и сформирането на отделна нация. Ние с Македония на практика сме един народ, въз основа на това македонците могат да претендират, доколкото се чувстват наследници на неговото дело, тъй като  той е на практика от тази област, която е била населена с тази народност, която впоследствие се е превърнала в две отделни нации. За това има голяма вина България заради политиката, която сме провеждали, и разделението на света след Втората световна война. Но когато Никола Вапцаров се е родил, това не е съществувало. Със същия успех той можеше да бъде роден в Скопие или Битоля, но той нямаше да е по-малко българин, той винаги се е самоопределял като такъв.
– Едно от най-известните стихотворения на поета е „Прощално. На жена ми“. В него се открояват голяма нежност, страдание и романтика. Романтик ли е бил дядо ви?
– Разбира се, той е бил изключително хуманен човек, имал е не само хуманистки убеждения, но и обноски на много добре възпитан и нежен човек, джентълмен. Той се е отнасял деликатно към заобикалящата го среда и я е възприемал със съзнанието си и сърцето си еднакво силно. Безспорно е, че в него е имало много романтика. Той е бил човек, който е обичал живота и хората. Кой знае, може би, поставен в други условия, в друга среда, той можеше да бъде един велик писател в любовната литература. Но той засяга по-скоро в неговата литература социалната тематика и оставя любовта на втора линия, защото той самият осъзнава и казва: „Не сега, не е за поезия и да искаш, не можеш я изпя…“. Той осъзнава, че има приоритети пред човечеството, за да се развие бъдещото общество, а за да се развие то, трябва да се вземат бързи и спешни мерки, а те са свързани предимно с прогреса на знания и отношения на човека към себе си вътрешно и към хората около него. Тогава вече може да дойде място за любовта, за тази нежност, защото той я разглежда по-скоро като награда от този тежък труд, за да може човек да се изгради като личност.
– Като негов внук запознат ли сте с факти от живота му, които не са толкова известни сред широката общественост?
– Той е бил с изключително добро чувство за хумор и е бил много закачлив. Бил е човек, който е обичал да се шегува с хората около себе си, защото е имал тази отвореност на духа, която му е позволява да бъде над нещата. За някои хора понякога шегите му са били неразбираеми, но след това са виждали смисъла в тях и са се заразявали от неговата душевност и духовитост. Мога да разкажа историята, когато отишли с баща му Йонко Вапцаров да посрещнат д-р Борис Майлер в София. След това, заедно с д-р Майлер и дъщеря му, са отишли в Банско. Има запазено писмо на дъщерята на д-р Майлер, в което тя описва първата си среща с Вапцаров. Понеже е била облечена в шарени дрехи, Никола Вапцаров още от първата им среща започва да й казва, че е облечена като шарена гайда, „шарена гайда писана, с маниста нанизана“. Така той започва да й говори уж подигравателно, но чистосърдечно, разбира се. След това завързват страхотно приятелство. Докато са пътували с файтона, той взел натруфената шапка от маниста и пера на дъщерята на д-р Майлер и я хвърлил през файтона. В крайна сметка всички са го намерили за забавно, понеже шапката била неуместна за обстановката в България. Ние имаме тенденция да си представяме Вапцаров като един извънземен робот, който идва на земята едва ли не с някаква мисия, с която да обърне режимите. Никола Вапцаров е бил един много нормален, духовит талантлив, буден и жив човек. Той, което е имал като талант, го е използвал като отдушник в литературата. Но той страда от същите човешки чувства както всички нас. Имаме много негови снимки, на които е седнал на маса с приятели, със запалена цигара и с бира в ръка. Той е един нормален човек, който е поставен в ненормални обстоятелства. В тази ненормална ситуация, в която е поставен, той остава човек, защото обикновено хората, поставени в ненормална ситуация, се увълчват. Но той е съумял да запази човечността си.
– Поетът има само една завършена стихосбирка „Моторни песни“. Кое или кои стихотворения от нея бихте определили като актуални на днешната действителност?
– Всичките му стихотворения са актуални. Ако човек отдели малко време и препрочете неговите творби, ще установи, че с малко корекции, все едно са написани вчера. Това, което той казва в тях, преминава границите на времето и на модерното. Именно затова е преведен на толкова много езици и оценен по този начин от световната литература. Написаното от него е изключително човешко и стихотворения като „Вяра“, „Прощално. На жена ми“ нямат ограничения във времето. Други, като „История“, „Ботев“, показват неговото възприятие за света, което всъщност е възприятието на един честен човек. Във всяка една епоха, в която живеем, ще има точно този хуманизъм, запазен от нас. Ще има хора, които биха искали да възприемат света по този начин.
– Съществуват ли негови произведения, които са открити след смъртта му, непубликувани преди това?
– Единственото, за което знам със сигурност и съм го виждал, е част от негов разказ, който е конфискуван по време на обиска му и представлява две машинописни страници. Те са били на пишещата му машина, но в момента, в който са правили обиска, са иззети и са поставени в досието му. Ние публикувахме двете страници от разказа в книгата, която издадохме миналата година. Разказът не е завършен. Той е бил само проект. Започва отникъде и завършва в нищото. Носи типичната негова сръчност на израза, който е характерен за неговите стихотворения в проза, описва жълто-сивото ни ежедневие с творбите на един обикновен човек в тежки времена.
– Как гледате на опитите в България да заливат паметни плочи на Никола Вапцаров с боя?
– Доколкото знам, това се беше случило преди една или две години, не знам дали това се е повтаряло отново. Но винаги ще има хора с отрицателно мнение. Не може винаги в една държава, в рамките на едно общество, всички да бъдат съгласни с едно и също нещо, освен за някои много изконни човешки неща, които са част от Наказателния кодекс, като например „не трябва да се убива“, „не трябва да се краде“ и т.н. Вапцаров не може да бъде такъв писан закон и да бъде наложен на обществото насила. Те трябва да могат да го възприемат свободно и да искат да го възприемат. Има хора, които го мразят, защото го приемат за комунистически поет, но реално погледнато, той никога не е живял в условията на комунизма. Той е убит 1942 г., за него това е бил един идеал за общество, в което хората живеят, дишат и работят свободно така, както умеят. В България много обичаме да отричаме историята си, паметниците си. Минава известно време и някой излиза да каже, че Левски е бил предател, Ботев – изменник. Има хора, които искат да отрекат и малкото неща, с които може да се гордеем и може би, ние сме единственият такъв народ. В други държави като Сърбия, Гърция, Турция и Македония известността на хората се оценява, изважда се позитивното и се носи напред като символ на обществото.

С малки съкращения

Източник: Дума