„Когато Бог решил да сътвори Странджа, се усмихнал. И от тази божествена усмивка тя се родила“, казват хората, живеещи в най-красивата и тайнствена планина, простряла снага на територията на две държави – България и Турция.
Странджа планина свършва до Босфора със 7 хълма, върху които според древни автори около VІ в. пр. Хр. се заселила местна тракийска цивилизация, постепенно съграждайки великолепен град. На първия хълм бил изграден първият замък, по-късно превърнал се в Магнаурската школа, където е учил и Боян Мага (най-големият син на княз Борис І, един от вдъхновителите на богомилството). В западната част на този град, наречен Константинопол (сега Истанбул), и до ден-днешен съществуват т.нар. тракийски врати и тракийски площад. Така че неслучайно древните наричали Странджа Свещената планина на траките.

На нейна територия през различни периоди са процъфтявали няколко тракийски цивилизации. Най-значимата от тях е Одриско-Сапийската династия, създала Одриското царство със столица Бизоне (предполага се днешна Урдовиза). В този период именно били заложени основите на онази типична странджанска духовна култура, чиито тракийски корени откриваме и до днес. Затова планината е пълна с разкрити и все още неразкрити тракийски светилища, долмени и съоръжения, някои от които датирани дори още от… атлантски времена!
Именно в Странджа са откривани кости на гиганти, които веднага бивали потулвани. А това е доказателство, че тук най-вероятно в древността са се приютили по-голямата част от оцелелите след катаклизма атланти, които разпространили културата си сред местното тракийско население.

Въобще Странджа планина е богата на мистерии. Тук легендите сe преплитат с фактите, а науката – с мистицизма. Безспорно най-голямата мистерия обаче си остава т.нар. Гробница на Бастет. В края на 80-те години на ХХ век се появи легенда, че в подножието на Градище, най-високия връх на планината, била погребана египетската богиня с глава на котка. Има твърдение, че светилището й е портал към друго измерение в Космоса. Там се намира египетска пирамида, построена около Х в. пр. Хр. и затрупана с тонове земна маса и скални късове, за да бъде скрита. Версията бе подета от военните, които залитаха и по мистериите в дупката на Царичина години наред.
Според някои учени произходът на думата Странджа е одриски и идва от името Тонзос (река Тунджа), Тра-Тонзос (на изток, отвъд реката) – Танзос – Транза и Странза при българизацията, т.е. от одриска гледна точка – на изток от Тонзос, към черноморския бряг. Според друг тракийски топоним думата означава връх, защита, шлем, височина, а според старобългарския корен стран означава отстранена, затворена територия – с две думи, защитено и закрито пространство, подходящо да се скрие нещо ценно.

Най-разпространената легендата пък гласи, че Странджа – по-малката сестра на Стара планина, също като нея била чудно красива девойка, но незнайно защо никой не посмял да я поиска за жена. Тогава тя напуснала семейството си и със свои близки се заселила надалеч. Скоро тя събрала доста хора, които закриляла.
Подобно на амазонките, Странджа ходела с мъжки дрехи, обичала да язди дълго и да плува в морето. Много кандидати идвали да я искат за жена, но тя връщала всички, докато един ден дошла голяма група черни хора, предвождани от своя цар, с явни намерения да не си тръгват без Странджа. Било невъзможно да откаже или да се измъкне. Но в този момент земята се разтресла, морето и реките се разбушували, настанал страшен хаос.
Когато всичко утихнало, имало нови планини, морето от бяло станало мътно и черно, а от черните хора нямало и следа. Така според легендата се образувала вековната планина, която хората нарекли с името на първата й заселница – Странджа, а морето, чиито води миели полите й – Черно море. И за да пазят планината и земята от лоши люде, жителите по тия места съградили много калета и крепостни стени, които станали вечна стража на хубавата българска земя. Тук намирали убежище славни хайдути и войводи като Петко войвода, Ангел войвода, Индже и Кара Кольо, Мартин войвода, възпети в десетки песни и легенди.

Най-любопитната е за Вълчан войвода. Повече от два века из Странджа планина се носи мълвата за несметното съкровище на великия хайдутин. Народната легенда гласи, че заровил съкровищата си на няколко места в планината, като оставил на потомците си карта с указания къде се намират. Вълчан натрупал богатството от нападения над османски и български чорбаджии, но той бил и запален иманяр и открил в една от пещерите на Странджа огромно антично съкровище, оставено от траките. С него богатството му станало толкова голямо, че войводата поискал да плати на руснаците, за да пратят свои войски в България да се бият срещу Турция.
Хайдутинът пратил хабер на руския цар, че ще поеме целия масраф за войната – заплатите на войниците, пенсиите на вдовиците и децата и боеприпасите на солдатите. За жалост царят не се наел да започне война. Или не повярвал, че един хайдутин може да има такова имане. Според преданието Вълчан изпращал много младежи да учат в чужбина и плащал издръжката им, за да има учени хора след Освобождението.
Местното население на Странджа изповядвало религиозните си култове на открито, сред скалите, още от ранножелязната епоха. В основата на тези обреди е почитането на Слънчевия бог. Вярвали също в божествената същност на скалата, символ на мъжкото начало в Космоса, и на пещерата като израз на женското начало, от чието сливане се зараждал светът.
И до днес тази вяра е съхранена в Странджа – в запазените скални светилища, долмени и жертвеници, в архаичните фолклорни обичаи. Още в зората на християнството някои от тези светилища са превърнати в параклиси, други и сега се почитат като места за търсене на изцеление и пречистване. Така че параклиси, аязми и светилища има край почти всяко странджанско село.
Мистичните и свещените места в планината са много и крият загадки дори и за местните хора. Едни от най-почитаните от поклонниците места обаче са Индипасха, пещерата-светилище на Света Марина край Сливарово и Голямата аязма във Влахов дол и трите около с. Сливарево. Има още много подобни лековити извори и светилища в региона, но трябва да не се забравя, че те помагат само на онези, които пристъпват към тях с вяра и се молят искрено.

Индипасха

Индипасха се намира в дъното на дълбок дол, наречен Аязменски, през който протича малката рекичка Резовска, приток на река Велека. Райското място в Странджа е известно с чудесата си повече от три-четири хилядолетия. Легендата разказва, че тракийски жрици извършвали жертвоприношения на усойно място в самото сърце на Странджа планина и така предсказвали бъдещето. Само посветените знаели пътя до оброчището, ориентирали се по изсечените на скалите соларни кръгове.
Друга древна легенда пък разказва, че когато се ражда Зевс, жената на Кронос – Рея, го скрива в пещерата да не го погълне баща му, както направил с предишните си пет деца. И хуриите играят, вдигат шум, за да не чуе Кронос неговия плач. В пещерата Зевс растял, кърмила го козата Амалтея. Когато Кронос научил това, я наказал. Но не бивало да оскверни свещената коза, затова я закачил да виси – да е нито на земята, нито във водата, т.е. все едно не съществува. Този най-древен хилядолетен култ с почитането на четирите космически стихии в първичния им вид сочи, че Индипасха е най-древното възможно светилище, което е живо и днес.
Близо две хилядолетия тайната за Индипасха била погребана. Отново легендите разказват, че след векове на забрава аязмото с лековитата вода случайно било открито от… бивол. Животното служило на стопаните си вярно дълги години, но остаряло и ослепяло. Жал им било на хората да го заколят, затова го пуснали на свобода в гората. След три дни биволът се завърнал прогледнал, но наскоро пак ослепял. Няколко пъти се повтаряла тази история, накрая стопанинът му решил да го проследи, за да разбули загадката. Така стигнал до скали, в чиято основа се процеждала вода, събрана в миниатюрно езерце.
Макар и с чисто езически корен, древното светилище днес представлява смесица от различни религии. В подножието на скалата поклонници са направили импровизиран параклис с икони, кандило и недогорели свещи.
– Тук идват всякакви хора – и православни, и католици, и мюсюлмани. Всеки се моли на своя си бог и не пречи на никого, защото тя – силата, е една за всички – разказват старите хора.
Казват още, че водата на Индипасха е най-лековита в неделята след Великден. Но защо, няма обяснение. Според учените, които замерили водата, тя, като течен кристал, е запазила в своята кристална структура много от наслагванията през хилядолетията, откъдето идва твърдостта й. Анализите показват, че най-силни лечебни свойства водата има върху имунната, сърдечносъдовата, дихателната система, сетивата и костно-ставния апарат, както и при някои видове тумори, анемии и лоши енергии.

 Светилището-пещера „Св. Марина“

Пещерата „Св. Марина“ също е от най-древните светилища, където ясно личи наслагването с хилядолетия на езически и християнски елементи, както и на местен фолклор. Пещерата също е олицетворение на едно от най-древните разбирания на траките за Сътворението и за началото на човешката история. Християнството усвоява свещеното място по свой начин – нарича го на Света Марина. Нейните светилища са ниско долу, в земята, в пещерата, което е белег за женското начало, обратно на Свети Илия, който пък символизира мъжкото начало и неговите храмове се изграждат на високи хълмове.
Според разкази на възрастни хора пещерата е известна и с обредите за инициация, когато момичетата стават жени, а момчетата – мъже. Там младите хора на специален ден (Денят на Св. Марина, 17 юли по нов стил) се срещат и след изпълнение на редица обреди се затварят в пещерата, за да изпълнят един от най-старите ритуали, свързани с плодородието, възмъжаването, женското начало и семейството.
Светилището е било най-големият култов център на светицата в Югоизточна Тракия, привличал в миналото поклонници чак от Цариград. Дори жената на известния римски император Юстиниан І Теодора се сдобила с рожба, изпълнявайки всички древни ритуали за умилостивяване на светицата, закрилница на майчинството и на жените.
Пещерата е известна и с лековитата си вода – и днес болни хора слагат тук съдинки, които се пълнят от стичащата се по стените вода. Водата е силно калцирана и върху съдовете скоро се наслагва плътен слой котлен камък. Мнозина таят надежда, че водата ще излекува техните болести.
Християните палят свещица за светицата. Ако се появят слънчевите зайчета по стените на пещерата, докато хората са вътре, молещи се пред светицата, се вярва, че тя е погледнала благосклонно на молитвите им. А когато си тръгнат, не бива да се обръщат назад.
Според известната наша траколожка проф. д.и.н. Валерия Фол, участвала в проучването на пещерата през 70-те и 80-те години на миналия век, в забраната да се гледа назад се открива митът за Орфей, който слязъл в Подземното царство, за да търси своята Евридика. За да я изведе обратно в света на живите, трябвало да не я поглежда, докато излязат от царството на Хадес. Той обаче не се стърпял, обърнал се, видял я в лицето и я изгубил завинаги. Местните вярват, че когато оставиш болестта долу, трябва да облечеш чисти дрехи, да си тръгнеш, без да гледаш назад. Казват, че вярата лекува.

Нестинарските мистерии на Голямата аязма

Жителите на петте нестинарски села в Странджа – Кости, Сливарево, Българи, Граматиково и Кондолово, се събират в местността Влахов дол, където извира Голямата аязма. Там рано сутринта в неделята преди празника на св. Константин и Елена се стичат местните хора, както и гости от Северна Гърция, за да се подготвят за специалния нестинарски ритуал, наречен панагир. Изворите му датират от тракийско време.
Тук се носят и „братята“ – нестинарските икони от различните села. Всяко от селата си има свещен извор, или т.нар. аязма, както и одърче – дървена конструкция, на която се поставят иконите, свещите и обредните дарове: кърпи, цветя, хлябове. От различните „домове“ на иконите тръгват шествия към Голямата аязма, за да се „умият“ иконите с вода от извора, която в този ден е най-лековита.
Вярва се, че след „умиването“ на лицата на светците иконите стават чудотворни. На тази голяма поляна или хорище, както й казват местните, се пеят песни и се играят хора, бият се тъпани, палят се огньове и се играят танци. Нестинарите (танцьорите, които изпълняват този ритуал) изпадат в състояние, подобно на транс, и танцуват върху горящи въглени под звучния акомпанимент на тъпани и гайди. Мъжете-танцьори носят икони на светци.
Според една от легендите този обичай възниква, когато Господ решил да провери вярата на смъртните. Той запалил голям огън и казал на хората да влязат в огъня. Единственият, който се осмелил да го направи, бил Константин. За неговото безстрашие в рая той бил награден с място до Господ. Бог повторил изпитанието, за да избере жена на Константин. Смелата девойка, която влязла в огъня, била Елена…
Нестинарите разказват, че тук се е зародила вярата в двамата светци и огнената обредност – на това място, разказва преданието, светците били намерени мъртви. Там Константин проговорил на хората да стъкмят голям огън и да тъпчат в жаравата му. Тук от древни времена е имало селище, от което нестинарите са се разселили по другите села и заради това в техните представи това е Родината. Всяка година те се завръщат и правят общ панагир.
Тук, в местността Голямата аязма, в неделята, предшестваща Деня на светите Константин и Елена, още преди да са дошли хората от селата, се появявал елен, според още една древна легенда. Той идвал да бъде принесен в курбан на светеца. Еленът лягал да си почине и едва след това се оставял да бъде заклан. Веднъж обаче не го изчакали и го принесли в жертва уморен. Оттогава еленът престанал да идва и се наложило да го заменят с агне или овен.
Еленът бил наричан „влях“. Затова и местността се казва Влахов дол (Вляхово). Съгласно космогонните митове от древността светът произхожда от частите на животното – черепът се превръща в небе, тялото в земя, костите в планини, кръвта в море, очите в слънце и луна и т.н. В този смисъл принасянето в жертва има смисъла да свързва „тук и сега“ с „там и отвъд“.

Египетската богиня с глава на котка

Нестинарка

Голямата аязма

Вълчан войвода

Индипасха

Красотите на Странджа
Пенка Исаева

Източник: Дума