Добруджанският славей си отиде на 99 година, искала е на паметника й да има едно птиченце с отворена човчица, за да може да пее на хората

„Като умра, искам в Добрич да бъда погребана. Там да е моят роден и последен дом. Нека звучи „Мечтание“ от Шуман в изпълнение на цигуларката Недялка Симеонова, а моят голям приятел и професионалист Стефан Георгиев от ансамбъл „Добруджа“ да ме изпрати със звуците на „Тройката“, той знае.“

Това е завещанието, което официално оставя приживе голямата Верка Сидерова. Фолклорният славей на Добруджа издъхна в сряда на 99 години в дома си в столичния квартал „Гоце Делчев“, където до последно се наслаждаваше на красивата гледка към Витоша от апартамента си, огласян и в заника на живота й от непреходните добруджански мелодии.

Обичаната народна певица вдъхна живот на вечните шлагери „Лале ли си, зюмбюл ли си“ и „Изгряла е месечинка“, които ще се пеят и далеч след като ни напусна малко преди да посрещне своето столетие. Приживе Верка Сидерова посрещаше всеки ден в дома си близки и приятели, а пословичните й гостоприемство и сладкодумност пленяваха всички. С напредване на възрастта Сидерова решава да остави нагледно своето завещание, запечатано в нейната биографична книга „Лале ли си“.

„Ако може и ако се съберат пари, защото аз нямам, на паметничето ми искам отгоре да има едно птиченце с отворена човчица и да бъде на място, където хората минават, за да мога да им пея. Това е последното ми желание. И колко много боли, когато трябва да се разделяш с белия свят. Боли, боли, боли…“, споделя в последните си акорди на земния живот Златния глас на Добруджа.

В продължение на десетилетия тя е емблема на Добруджанския музикален стил и дългогодишен солист в ансамбъл „Филип Кутев“. Сидерова оставя след себе си повече от 200 песни, всички от родния й край – Добруджа, които пазят живи традицията и духа на българската народна музика.

Сред най-запомнящите й също са „Росен, росен, зелен росен“, „Стано, Станке, душманчице“ и „Заженило се терзийче“ – песни, които и днес се предават от поколение на поколение.

„За съжаление, много от колегите ми напуснаха този свят. Ходим да ги изпращаме. Ей това е. Лошо е, не искам да става така, но е човешко, защото смъртта е част от живота. Много от хората от Ансамбъла са вече в отвъдното. Кутев съм сигурна, че цял ансамбъл ще прави там…“, пише в мемоарите си приживе Сидерова, а сега се присъединява към небесния хор.

Работлива, сладкодумна и всеотдайна, до последно Верка оглася със звънкия си глас апартамента до последната спирка на автобус 204. Едни от най-верните й приятели си остават гълъбите, които се надпреварват да я посещават на прозореца, а Сидерова ги дарява с храна и водичка.

„Хвърчат гълъбите и аз ги „питам“: „Вие хвърчите горе при дядо Боже, кажете му да пусне някакви парички и тогава всеки ден ще ви купувам житце“. Един ден съседката ме чува и се смее. А аз й обяснявам, че вече и гълъбите моля… Така де, трябва и от трудностите да съумяваме да изкарваме малко смях. Благодарение на това съм си запазила жив духа“, споделя Сидерова.

Не минава ден, в който Верка да не пее. Знаят го всички – и съседи, и близки.

„Ето, виждате ли, както казва в едно свое стихотворение Недялко Йорданов: „Какво търси това младо сърце в това старо тяло…“ Защото единственото, което не остарява, е сърцето. С всичките си щения сърцето не остарява и на човек му се живее, докато гледецът му гледа“, размишлява житейски Верка.
И добавя: „Виж природата или този добър човек, както го наричат, Господ, разпънали го на кръст, защото бил добър. Защото в началото било „Осанна“, а после – „Разпни го“. Той ли ми е дал всичко това, не знам. В живота има неща, които човек не може да си обясни. Не зная всичко. Прав е философът, който казва: „Аз знам, че нищо не знам“. Това, което знаех, бяха моите добруджански песни“.

Една мъка гори в душата и сърцето на Сидерова до сетния й дъх – трудната съдба на родната й Добруджа. Съгласно Ньойския договор от 1919 г. Южна Добруджа е предадена на Румъния. Чак по време на Втората световна война е подписана Крайовската спогодба от 1940 г., която връща Южна Добруджа на България. В този промеждутък (на 26 април 1926) се ражда и израства голямата Верка Сидерова.

„В родната ми земя, която е прехвърляна, жертвана и обругавана… С моите близки и стотици хиляди добруджанци повече от две десетилетия бяхме в Румъния, но се стремяхме да живеем компактно. Ние си знаехме нашето. Почитахме чуждата държава, защото все пак живеехме там, но знаехме и винаги сме вярвали, че един ден пак ще се върнем при Майка България. Живеехме по български, мислехме на български. Песните, обичаите, говорът ни… Всичко, което запазихме, си беше наше – българско“, казва обичаната народна певица.
Сидерова споделя, че е изпълнила това, за което е пратена на този свят.

„Каквото можах, направих в моя живот. Защо стана толкова тежък? Дали ние, хората, си го направихме такъв? Вместо да е промяна за добро, животът ни стана по-труден. Преживявам с една малка пенсия. Срам ме е да кажа колко е. Но орден „Кирил и Методий“ I степен стои във витрината ми. Знам, че в това положение не съм само аз.

Така е цялата ни гилдия и стотици хиляди мои сънародници. Трудно е, но аз съм оптимист. Все някак се оправям, защото знам, че не съм богата на пенсия, но съм богата на години и на голямата обич на хората, които със своята любов ме издигнаха на най-високия пиедестал. А всичко, което съм изпяла през изминалите десетилетия, е от огнището, от мама и баба, от нейната майка, от прастари времена“, изповядва душата си Верка Сидерова.

Особено важно послание изпълнителката на „Лале ли си, зюмбюл ли си“ оставя за любимата Добруджа.

„Често ми казват, че съм далеч, че не ходя често в Добруджа. Знаете ли на какво прилича това моето, че аз съм в София? Прилича на един влюбен човек, чиято голяма любов не е при него, но той я обича и умира за нея. Това е Добруджа за мен. Затова нека не ме съдят. Такава е била съдбата ми. Да стигна до най-високото място на народната песен. В националния ансамбъл, защото, ако ансамбълът беше в Добрич, мене София не ми трябва… Но той беше в София. Там бях просто задължена да бъда“, разкрива душата си Верка.

Преди да отлети към небесния ансамбъл на Филип Кутев, Верка отронва – живея и искам да живея.

„Ех, това е! Преминах през много перипетии, със стотици песни, с толкова много срещи, с толкова много вълнения и преживявания. С толкова радости, често пъти и с много сълзи… Това е моят живот. C’est la vie!“, завършва непрежалимата ни фолклорна гордост.
„България Днес“ изказва искрени съболезнования на семейството и близките за загубата на добруджанския славей Верка Сидерова.