Д-р Николай Игнатов е началник на Отделението по анестезиология и интензивно лечение на университетска болница „Дева Мария“. Той е един от най-големите специалисти в своята област в цяла България.

Д-р Игнатов е завършил медицина в Тракийски университет – Стара Загора. До 2011-та година работи в Университетска болница Стара Загора, а след това се мести в Бургас. Биографията му е пълна с любопитни истории от цял свят. Едно от нещата, с които влиза в медиите е случаят с бившия министър на промишлеността и енергетиката на Руската федерация Сергей Лисовский.

Освен това е инициатор и на идеята за Звеното за диагностика и лечение на пациентите с неизяснена диагноза, подобно идеята от популярния сериал „Д-р Хаус“. Д-р Игнатов е бил и на няколко доброволчески мисии зад граница, като през октомври 2019 г. той се завърна от последната в Сомалия.

Той е номиниран и в класацията „Личност на годината 2019“ на регионалния сайт Flagman.bg.

Потърсихме д-р Игнатов, за да разкаже за такъв живот ли е мечтаел, има ли талисман, който го пази, и искал ли е да живее и работи в чужбина. Вижте как отговори на тези и още много въпроси:

– Д-р Игнатов, казват, че да си лекар е призвание, при вас така ли стана? Това ли беше детската ви мечта?

– Здравейте! Аз не съм в „калъпа – изживявам моята детска мечта“, още повече, че като малък съм преживявал много собственоръчно направени травми. Не съм се самолекувал или правил подобни опити. И като се има предвид нашата лекарска мисия – да лекуваме, не да нараняваме, сами разбирате. Шегувам се, разбира се! От много малък знаех, че ще се занимавам с медицина

. Моят баща, лека му пръст, бе ветеринар. Налагало се е да му асистирам. И някак си с времето, това бе моето вътрешно убеждение. Всеки човек следва да чувства своята професия като призвание, аз не правя изключения.

Горд съм, когато мой пациент се събуди и ме види като Господ, отново шега! Ние сме анестезиолози, умеем да приспиваме, но е хубаво и да събуждаме пациентите си.

– Имало ли е момент в живота ви, в който сте искали да смените попрището?

– Никога! Знаете, че за хората, които учат медицина, е важно към каква специалност ще се насочат. Ти я откриваш за себе си с времето. Хирургичните специалности са много желани от студентите по медицина, но за мен „шампанското“ винаги е била „Анестезиологията“. Винаги съм искал да специализирам това, което съм сега.

И тук, не мога да не изразя благодарността си към един лекар, който ме покани да работя. Това беше преди 25 години, а когато д-р Йордан Йорданов, началника на Отделението по анестезиология, реанимация и интензивно лечение в болницата в Казанлък ме покани, аз приех това като знак от съдбата.

С този въпрос ми обръщате вниманието и към други хора, но които трябва да благодаря, моя първи ръководител и наставник, доц. Живко Караколев, началника на Клиниката по анестезиология, спешна и интензивна медицина към УМБАЛ – Стара Загора. Сега разбирам, че е било за добро, когато рапортите са завършвали със сълзи, които те учат да бъдеш стриктен, взискателен към самия себе си и да знаеш.

Да държиш живота на хората в ръцете си, е предизвикателство. Самата ми специалност ежедневно ме изпитва и ме кара да се чувствам добре. Професионално всеки ден бивам провокиран и не спирам да се развивам и да прилагам новите методики на лечение. Да помогнеш на хората да не усещат болката, си е вълшебен занаят.

В живота ми има пъстрота от срещи с хора, които те гледат в очакване да помогнеш, да ги спасиш. Други, да се възстановят, събудят, много важен аспект от нашата специалност – интензивното лечение. Не бих могъл да желая нищо друго.

– В България е трудно да си лекар, мислили ли сте за кариера в чужбина?

– Едва ли има мой колега, който да не е желал да опознае световната практика. Особено, когато е новозавършил медик и светът е в краката му. Веднага след завършването ми, много исках да работя като лекар в Нова Зеландия. Мечтаех да лекувам и в Африка. Ето, че израза „внимавай какво си пожелаваш – може да се сбъдне“, се превръща в реалност.

Но аз съм част от екипа на едно лечебно заведение, УМБАЛ „Дева Мария“, в което работят специалисти на световно ниво и много често се прави непостижима медицина. Моите колеги ме номинираха за тази титла „Личност на годината“, мнозина от тях заслужават да я носят. Не мога да мечтая за друга кариера, когато ежедневно усещам подкрепата на собственика на болницата, Семир Абумелих, който ме покани да работя там.

Тежиш си на мястото, когато приемеш нечия кауза за собствена и смислена. Семир дава възможност в Бургас да работят големи имена в здравеопазването. Ние, докторите, да имаме възможност да работим, да се развиваме.

В България да си лекар, е свързано с много трудности и несъвършенства, с които се налага да се бориш. Но да ги пребориш и да си удовлетворен, това е успешният баланс и реализация.


– Едно от нещата, с които влязохте в медиите е случаят с бившия министър на промишлеността и енергетиката на Руската федерация Сергей Лисовский. С какво помните този момент?

– Това е един много специален за мен пациент и съм благодарен, че животът ме срещна и с такъв човек! Той има рядко генетично заболяване, което е много трудно за диагноза по целия свят и за него най-често се разбира по настъпилите усложнения. Смъртността при тези случаи е много висока. Тогава аз приложих един метод, разработван от моя учител и колега, доц. Георги Арабаджиев, за намаляване риска тези усложнения да завършат фатално.

Но Вие, не ме питате медицински, а с какво ще го запомня?! Семейството на Сергей Лисовский са едни много интелигентни хора, които разбраха ситуацията и ми се довериха. За един лекар е много важно да спечели доверието на своите пациенти.

– А имало ли е случай, в който животът ви е бил застрашен и вас са спасявали?

– И лекарите са често пациенти. На една Коледа, ми се случи инцидент – счупих си крака. Налагаше се спешна интервенция. Дори в едни такива празнични мигове, моите колеги откликнаха веднага. След това прекарах празника в Клиниката, в която работех, без да съм на работа и се връщам към ваш предходен въпрос, разбрах, че разрив с професията ми не бих могъл да имам нито миг.

– Вие сте инициатор и на идеята за Звеното за диагностика и лечение на пациентите с неизяснена диагноза. Кой е най-запомнящият се или сложен случай от практиката ви?

– Създаването на едно такова Звено е важно за всяко болнично заведение. И тъй-като „Анестезиологията и интензивното лечение“ е интердисциплинарна специалност, ние сме тези лекари, които бихме могли да преценим, кой точно специалист е необходим на съответния пациент. Това е начин да се спести ценно време за поставянето на точната диагноза.

В практиката ми имам много пациенти, които няма да забравя. За радост, и те не ме забравят! Спомням си, например, едно момиче, което беше претърпяло катастрофа. Беше с един ампутиран крак, другия беше критичен. Имаше травма на главата, на белия дроб и с опасност от загуба на очите.

Лечението продължи месеци. Тя премина през целия „ад“ на интензивното лечение. В този процес участваха лекари от няколко държави. Но тя и семейството й за всяка предстояща операция търсеха мен. И успяхме! Днес, тази жена има семейство и дете и не пропуска празник, да ми се обади.

– Разкажете ни за доброволческите си мисии. Какво кара един човек да загърби удобствата на собствения дом и родната земя и да отиде в друга държава, където гладът и войната са ежедневие?

– Както споделих още в началото, аз сбъднах една мечта. Благодаря на един мой колега, който ме покани и я превърна в реалност. Експириънс е да минаваш отвъд познатите граници, което те обогатява. Срещата с други непознати светове, прави всеки от нас многопластов. Всяко пътешествие носи ново познание.

– Има ли някакъв талисман, който носите със себе си?
Да, вярата в сърцето ми и моето семейство. Където и да ходя и в каквито и условия да се налага да работя, винаги разчитам на себе си, убеден съм в моите възможности и вярвам, че винаги има начин да помогнеш. Голословните очаквания няма да помогнат в трудна ситуация, ако не познаваш и не си изпробвал собствените си способности. Затова практиката е важна, тя е най-големият учител. Благодарен съм ѝ, не ме оставя неподготвен!