Фронтменът на рок група „Сигнал“ Данчо Караджов е роден на 20 януари 1952 г. и вече отпразнува 70-годишен юбилей. Певецът учи в 36-о основно училище „Максим Горки“, където е и първата му сценична изява, след това продължава образованието си в Техникума по художествени занаяти. Между 1969 и 1971 г. е член на група „Кенари“ към читалище „Светлина“, след което през 1971 г. се включва в „Златни струни“. Караджов е лидер на група „Сигнал“ от самото създаване на групата и композитор на повечето им песни. Скоро бандата ще издаде 11-ия си албум. Данчо е женен от 45 години за жена си Мариана. Двамата имат две деца Лора и Даниел и три внучета. Данчо Караджов даде интервю пред Ива Димитрова, публикувано в сайта Антени.

– Г-н Караджов, как прекарвате лятото – почивате ли си или група „Сигнал“ има доста участия?
– За радост на нас и на нашите почитатели група „Сигнал“ има доста ангажименти през лятото, защото тази пандемия ни отряза главите. В един момент започвахме да се чудим след 43 години на сцената това истина ли е или не е. Изобщо за всички музиканти, артисти и хора на изкуството беше доста тежко. Но дай Боже да го преживеем.

– Не се ли замислихте да започнете да се занимавате с нещо различно?
– През тези 43 години всички от група „Сигнал“ сме се прехранвали само и единствено от музика. Никога не сме си и помисляли да се откажем и да правим нещо друго. За един истински изпълнител преди всичко музиката е в сърцето му и всичко останало е след това. Освен това аз вече съм на почти 70 и от миналата година получавам пенсия, но тези пари за нищо не стигат. Взимам 300 лева, които ми стигат само за лекарствата за високото кръвно и диабета.

– Как се разболяхте от диабет, да не би да сте преживели силен стрес?
– Страдам от болестта от 2008 година, не помня да съм преживял силен стрес тогава, но веднага започнах да пия медикаменти. Не съм на инсулин, защото имам лека форма. Наблюдава ме моят доктор, но честно казано, не спазвам строг режим на хранене. Не си меря и кръвната захар всеки ден по пет пъти, въпреки че има опасност човек да изпадне в диабетна криза. Засега обаче нямам проблеми, пия си лекарствата сутрин и вечер, и съм добре.

– А заразихте ли се от ковид или успяхте да се опазите?
– Не успях да се заразя нито аз, нито никой от семейството ми. Със съпругата ми се ваксинирахме отдавна. По време на първия локдаун, когато затвориха държавата, много се пазехме, защото все пак вече сме на възраст. Но в интерес на истината никога не съм мислел, че може да ме пипне този вирус и може би заради това не ме застигна.

– Станахте на 70, вече мислите ли за оттегляне от сцената?
– О, не, в никакъв случай. Ще стоя на сцената, докато хората кажат стига. Докато публиката има интерес към мен и група „Сигнал“, ние ще се занимаваме с това, което правим. Съпругата ми постоянно се шегува с мен и все ми казва: „Ти Лили Иванова ли искаш да догониш?“. И наистина, защо да не я догоня, какво лошо има. Та тя не е единствената ни действаща певица на тези години. Ето и Кирчо Маричков е на 76-77 години и още е на сцената. В България имаме лошо схващане за музикантите, че като навършат определени години вече са стари и трябва да слязат от сцената. А всъщност ние сме хората, които разбираме най-много от този занаят. По света не гледат на възрастта като на порок. Ето Том Джоунс и музикантите от „Ролинг Стоунс“ са на години, но още имат концерти.

– Кои са били най-трудните моменти за групата?
– На „Сигнал“ никога не са ни пречели кой знае колко много по времето на комунизма, защото правехме нашата си музика, пеехме на български. Но имахме доста тежък период по времето на соца, когато ни спряха да пеем една година – не можехме да продаваме билети за концерти, грамофони плочи, не ни пускаха по радиото и телевизията. Това стана заради наш концерт на 10 февруари 1982 година в Бургас. Имаше над 4000 души в спортна зала „Изгрев“, която се пукаше по шевовете. Заради полските събития тогава, когато там беше обявено военно положение, властите у нас бяха настръхнали някой да не наруши безметежното им управление. Милицията бдеше особено зорко за антикомунистически прояви в контекста на полските събития. На третата песен всички в изпълнената до краен предел зала пееха с нас, феновете ни бяха на крака, подскачаха. Милицията се разбесня, извади палките и започна да бие хора. Пред мен припадна едно момиче и аз прекратих концерта. От сцената казах, че не сме свикнали да пеем под ударите на милиционерските палки. И елате да видите какво стана, още на следващия ден всичките ни плочи бяха иззети от магазините. Отрязаха ни главите в продължение на година. Всичко ни беше забранено, но в крайна сметка оцеляхме и вече сме на 43 години.

– За вас лично най-сериозното изпитание сигурно е тежката катастрофа, която преживявате в Норвегия?
– Отдавна вече съм я забравил. Това беше през 1987 година. Не бях на косъм от смъртта, но имах счупена дясна ръка и получих доста силен удар в главата. Преживях го и този момент. По-скоро най-тежките моменти за мен са загубите на близките ми хора.

– Като малък сте учили в художествено училище, как тогава дойде тази любов към музиката?
– Не бих казал, че е било случайно. Когато бях в пети клас, моята баба Катя, майката на баща ми, донесе една китара вкъщи. В началото не проявих интерес и отидох да ритам футбол с другите деца. Така китарата стоеше няколко дни в ъгъла на кухнята
и баща ми един ден се прибра и започне да свири. Аз нададох ухо и така всъщност се породи любовта ми към музиката. Впоследствие на 18 години направих група „Кенари“, а на 20 бях част от легендарната група „Златни струни“, с която изкарах осем години. От 1978 година до ден днешен съм в „Сигнал“.

– Кога обаче разбрахте, че ще станете певец?
– На 13 години. За един 25 май в 36-о основно училище в „Красно село“, където учех, направихме банда с приятели и за първи път излязохме на сцената за края на учебната година.

– Казахте, че баща ви също е свирел на китара, и той ли беше музикант?
– Не, той беше боксьор в „Славия“, но любител музикант. Навремето е пял в хор „Кавал“. Той имаше приятел, който свиреше на много инструменти. Един ден баща ми го извика вкъщи, той чу изпълненията ми на китара и веднага каза на татко да ми купи китара. След това получих електрическа и в момента имам 40, може би най-голямата колекция у нас сред моите колеги. Притежавам модели, на които свирят известни световни музиканти. Дори един „Гибсън“, който купих от магазин „Фактор“, на който Пол Анка беше свирил на концерт у нас. Сега ги държа вкъщи, застраховани са. Както се шегувам, необходима ми е цяла стая за тях. Но се гордея, защото навремето като дете обикалях стрелбищата и купувах картички и снимки на музикантите от „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, за да видя на какви китари свирят. Е, вече притежавам повечето от тези модели и се гордея с това си постижение.

– Синът ви Даниел също е свирел, сега с какво се занимава?
– Преди много години завърши радио и телевизия, сега работи в няколко медии като тонрежисьор, режисьор, асистент-режисьор. Той свиреше много добре на китара по едно време, пееше също доста прилично, но никога не е искал да тръгва по моя път. Единствено композира електронна музика. И до ден днешен продължава да се занимава с нея, има добри попадения и два издадени албума преди десетина години.

– Дъщеря ви Лора Караджова сама ли избра да тръгне по вашия път?
– Сама, дори до ден днешен, когато искам да чуя нещо ново, което е направила, тя не ми разрешава. Не иска и да й помагам, защото на мен някога никой не ми е подавал ръка. В един момент се усети, че моето име й тежи и аз направих всичко възможно да не й казват просто дъщерята на Данчо Караджов.
Много искаме да направим нещо съвместно, но сега тя се занимава с двете си деца и няма време, но някой ден ще запишем съвместно парче.

– Някое от трите ви внучета проявява ли интерес към музиката?
–Средното ми внуче – на Лора дъщеря й Алиса пее много добре. Третото още е малко и не може да се каже. А голямата ми внучка Ния от сина ми тренира художествена гимнастика и има уникално чувство за ритъм. Музикална е, но като тръгне да пее, не е толкова добра като Алиса. Тя си е с добър слух и предполагам, че и занапред ще го развие и един ден може да стане певица. Сега ще е в първи клас.

– Посвещавали ли сте песен на внучетата?
–Да, на двете внучки. На Алиса малко се забави песента, защото нямах необходимата муза, но два месеца след раждането на Ния й посветих парче. Сега ще видя дали ще мога да се справя с песента за Матео, защото някой ден момичетата ще се хвалят, че дядо им е направил песен, а за него няма.

– Харесвате ли втория мъж на Лора – Марсел Рохас?
– Да, много приятно момче е. За мен е страшно важно, че се грижи много добре за дъщеря й от първата връзка Алиса, защото ако не е така, няма да вървят добре нещата между Лора и него. Алиса го обича и уважава и всичко е наред.

– С жена ви Мариана от колко години сте заедно, вие май имате най-дългия брак сред колегите ви?
– Да, така е, наскоро отпразнувахме 52 години, откакто се запознахме в Ахтопол през 1970 година. Бях на 18 години, още не бях известен музикант, а Мариана беше в девети клас. Моята сестра ни запозна. Аз бях много загубен сваляч. Нищо не можех да направя с момичета, но пък умеех да пея. И така й изпълних едно парче на „Би Джийс“ и й казах, че искам да й кажа нещо с тази песен. Шест години бяхме гаджета и след това се оженихме. Това си е цял един живот.

– Наистина ли в началото на връзката ви бащата на Мариана е бил против вас и е вадил пушката, за да ви стреля?
– Да, точно така беше. Тя все пак беше още ученичка и беше табу на тези години да имаш гадже. И вече като се оженихме, попитах баща й защо толкова е бил против мен. А той ми каза: „Откъде да знам, че си толкова добро момче“. (Смее се.)

– След това как оцеля бракът ви 45 години, при толкова много фенки и изкушения?
–Абсолютно не е имало никакви проблеми. Винаги съм казвал, че човек трябва да бъде много сериозен към себе си и човека до него. И двамата бяхме наясно, че за да има здрава връзка, човек не трябва да дърпа чергата към себе си.

– Мариана с какво се занимава?
– Почти през цялото време е била домакиня. Тя отгледа децата, защото аз много пътувах, имах турнета по 40-50 дни както в чужбина, така и у нас. Много мъжко момиче, желязна жена е. Пое цялата грижа за семейството, докато ме нямаше. Като пораснаха децата, започна да идва с мен по турнета, два пъти е била в Щатите, в СССР, в Лондон. Не съм изпускал момент да не я взема.

– Продължавате ли да изпитвате сценична треска и на тези години?
– Слава Богу, че имам. Ако нямах, директно щях да се откажа от музиката. Един артист загуби ли треската, която го държи, трябва да се откаже от работата си. Никога не разчитам на рутината, което е много важно, защото тя може да те подхлъзне в определена посока. Ние нямаме написан репертоар, подреждам песните на момента, според публиката. Ако видя, че хората започват да се разсейват, веднага изкарваме някой хит и нещата стават.

– Допадат ли ви песните на най-младите ни певци?
– Отказвам да коментирам този въпрос, защото ще бъда много лош. Единствено ще ги посъветвам да спрат да мислят, че от тях тръгват нещата.