Госпожа Робева е легенда в българския спорт. Докато тя бе треньорка на националния ни отбор по художествена гимнастика, нашите грации бяха недостижими. А публиката скандираше: „Нешка няма грешка!“.

Днес жената, донесла на България килограми злато във формата на медали, пак жъне успехи, но вече в друга сфера – градинарството. Откакто не се занимава с обучение на състезателки, тя прекарва времето си в любимото си село Трудовец.

– Гжо Робева, днес (26 май) ставате на 79 и ще подкарате 80-ата си година. Как ще отбележите рождения си ден?

– Нямам навика да празнувам рожден ден. В по-голямата част от живота си на 26 май все бях на състезания. Имаше период, когато работех в Япония. Тогава японците ми правеха празника – дори аз да го забравех, те помнеха. Сега, на тази възраст, не искам да разсмивам Бог. Дъщеря ми обаче винаги ме изненадва.

– Правейки си равносметка, съжалявате ли за нещо?

– Ако бях на друга възраст, бих цитирала Едит Пиаф. Бих казала: „Не, нищо – за нищо не съжалявам… Сега обаче, връщайки се назад, вече помъдряла, макар и немного, но все пак, ще излъжа, ако кажа, че не съжалявам за нищо. Съжалявам, и то за много неща. Слагам на везните на времето плюсовете и минусите и виждам колко често съм действала под въздействието на емоциите, вместо на разума. По всяка вероятност тогава съм могла да променя някои неща, ако съм имала сегашния си акъл. Уви, времето безвъзвратно е отминало…

– Наричат ви Желязната лейди. Желязна ли сте на 79?

– С леко чувство за хумор ще кажа, че сега съм ръждясалата, проскърцваща лейди. Не зная защо у хората е останало това впечатление, че съм желязна. Не, не съм. Опитвам се да съм обективна в позицията си и справедлива в действията. Често съм грешила, но не съм се крила от грешките си, а съм се старала да ги коригирам. Мисля, че понякога се лепи етикет на някого на базата на „така казват хората“.

– Другата година е юбилейна за вас. Тогава по по-специален начин ли ще отбележите 80-ия си рожден ден?

– Хайде първо да доживеем дотогава. През горите съм празнувала традиционните български празници. Бих организирала голямо тържество и когато чуя, че войните в Газа и Украйна, са приключили.

– Ако за 80-годишнината получите държавна награда, ще я приемете ли?

– В живота си получих толкова много награди. За мен е важно да съм спечелила и да имам доверието и любовта на хората, а не някакъв държавен символ

– Как сте със здравето?

– Скоро не съм ходила на лекар. Май е време за основен ремонт. Радостта от това, че вече наближавам 80 години и мога да гледам и да се радвам на невероятната красота, сред която живея, да се възхищавам на посятото в градината семенце, на силата и енергията, която носи у себе си, да държа в ръцете си плода или да заровя ръце в земята, е велика. Всичко това, което все още нося в себе си като дар от Бога, си заслужава болката или липсата на комфорт. На този свят всяко нещо има своята цена и тя не се измерва в злато, диаманти или други материални ценности. Старостта е скъпоструваща на човека привилегия. Благодаря на Бога, че ме удостоява с нея, че ми дава знанието за подобна висша награда. И затова никога няма да се оплача или да хленча от някаква болежка.

– Разбирам, че остаряването не ви плаши…

– Старостта е страшна и грозна за младия човек, а за мен е свобода. Истинска свобода и радост от близостта с истината – имам предвид природата. За старостта, както и за детството, бих могла да говоря много…

– Кога ще бъде готова автобиографичната Ви книга?

– Държа да представя лично живота си – такъв, какъвто е бил. Без да го идеализирам, разкрасявам, героизирам или драматизирам. Пиша с мисълта, че може би някой четящ ще има нужда от морална подкрепа. Бих искала да успея да помогна, да дам кураж. Ако сполуча, значи има смисъл от споделяне на един доста наситен със събития живот – с успехи и провали, с пропадане и изправяне. Ако не ми хареса, като я напиша, няма да я издам. Истината е, че върви трудно. Много трудно.

– Имате ли неосъществени мечти?

– В този живот нямах много време да мечтая. Работих – това е. Но и не е съвсем така. С кмета на Трудовец, както и с деятелите от читалището, сме решили да осъществим един проект – етнографски музей и галерия. Бях го споменала и вече ми се обаждат различни хора, които харесват идеята и искат да се включат с дарения. Аз лично, когато ръководех трупата („Нешанъл арт” – б.р.) и имахме повече средства, закупувах автентични национални костюми. Сега ще ги даря. Имам и още прекрасни идеи и мечти, които ми се иска да осъществя.

– Съжалявате ли за битки, които сте водили през живота си?

– Да, определено. Мисля, че при вземането на решения, хората трябва да премислят и обективно да преценяват действията си. Често прибързваме и резултатът е вреда. Но също така често отказът от борба, примиренчеството и снишаването носят още по-голяма вреда.

– Какво може да ви сломи и натъжи?

– Да ме сломи – не знам. Натъжават ме много неща. Натъжава ме войната, смъртта на хиляди, на невинни деца. И погубването на младите с унищожаване на образованието. Също и опростачването и страданието на народа ни. Натъжава ме животът в обществото. Това обяснява и бягството ми от града на село. Тук наистина се чувствам добре.

– С напредване на годините станахте ли по-мека, по-отстъпчива?

– О, да! Сега имам много повече търпение, много по-силна чувствителност и разбиране.

– Лесно ли прощавате предателство?

– Не ми се е налагало. Преди да се замисля дали да простя, вече съм забравила. Мисля, че това ми е дар от Бога. Въпреки че забравяйки, много пъти съм давала възможност на същите хора да ме предадат втори и трети път. Понякога се подигравам със себе си. Но силно вярвам, че не съм аз тази, която ще съди. Има кой! Той вижда…

– Какви клевети сте чували по ваш адрес през годините?

– Не са една и две. На едни реагирах и  предизвиквах порой от други, още по-злостни.

Други подминавах и подминавам със спокойствие. В действителност може да се каже, че съм обръгнала…

– Ангажирана сте сега със спектакъла „Гиздава 2025”, а се бяхте оттеглили от този тип дейност. Въпросният спектакъл прощален ли ще бъде за вас?

– О, да, мисля да е последен. „Гиздава“ е прекрасна идея. Аз само помагам. Деси Добрева е истинска фурия. Не можах да откажа да се включа. Замисълът е, когато се погасят разходите, остатъкът от средствата да бъде внесен във фондация „Темелите-Левски” и да се подпомогнат талантливите деца

– Защо на 17 май участвахте в шествието за изучаване на добродетели и религия в училище „За децата ни! За България!”?

– Смятам, че всички ние сме длъжници на децата. Мълчахме, когато съсипваха образованието, когато допуснаха разделение между подрастващите на базата на богати и бедни родители. Като папагали повтаряхме грешките за налагане на права и изключване на задължения. Унищожавахме авторитета на учителя, когато допуснахме да бъде изключен от училищата възпитателният процес и забравихме за каквито и да е добродетели. За 35 години атака срещу децата стимулирахме детската агресия, употребата на наркотици, алкохол. Дали изобщо има някой, който може да отрече изключителната ни вина, граничеща с престъпление? Увеличаването на заплатите на учителите не може да заличи ежедневното унижение, на което са подложени, и то от тези, които би трябвало да са им благодарни.

– Какво ви дразни най-много в България? Конкретно вие сигурно сте против това, че скоро ще въведем еврото…

– Дразни ме това, че допуснахме нагли некадърници, безскрупулни простаци, обирджии и лъжци да се обединят и да ни яхнат. Одобрявам предложението на Румен Радев за референдум за еврото, макар и да е малко позакъсняло. Гласът на народа, на хора като баба Пена и бай Хасан трябва да бъде чут. Това е задължително! Президентът беше длъжен да поиска референдум, защото обстановката в Европа и света се мени с часове. Нека тези, които се смятат за умни и красиви, да си поразчовъркат скопените мозъчета и сами си отговорят на въпроса защо направи това сега. Умниците, защо не поискахте по-рано да ни приемат, а в този момент? Готови ли сме? Нека въпросните да отидат да поживеят с баба Пена и бай Хасан, пък тогава да плямпат!

– Как минават дните ви в Трудовец? Често ли пътувате до София?

– В София са дъщерята и внучката, които прекрасно се оправят без мен. В Трудовец живея със седем кучета и котки. Не скучая – освен че са ми интересни, са и изключителни слушатели. Слушат и никога не ми противоречат

– Защо преди години решихте да се оттеглите именно в Трудовец?

– Преди години братът на един приятел ми продаде тази виличка. Мястото е част от земния рай. Пейзажът, птиците, животинките са наистина изключителни. Имам приятели, които ми помагат. Майка ми тук доживя старините си и беше щастлива. Тук я погребахме. Това смятам да стане и с мен. Вярвайте, в Трудовец се чувствам прекрасно. Тук разбирам каква невероятна награда и какъв подарък ми направи съдбата.

– Засадихте ли вече градината?

– Насадих домати и краставици. Имам и спанак, който гледам за приятелите. Обожавам киселец, коприва, магданоз и лапад. Скоро ще садя пипера. За работата в градината ми в Трудовец мога да говоря с дни и нощи. Всичко на село ми е интересно и ме радва. Дори това, че едното куче само дето не ме претрепа от любов, а другото ми съсипва градината с цветята, не може да ме ядоса.

– Дъщеря ви и внучката често ли ви гостуват на село?

– Внучката не идва на село, а дъщерята също е безкрайно заета в работата си. Имат да извървят дълъг път, докато стигнат до разбирането или по-скоро до любовта към това, което наричам истински живот. И това ще стане, ще пораснат.

-Шофирате ли все още? Колко автомобила сте сменили през годините?

– Да, повече от 40 години шофирам. Първата ми лека кола беше Лада. След това смених 4-5 автомобила и сега карам Рено.

– Някога изпадали ли сте в стресови ситуации на пътя?

– Да. Докато се учех да шофирам на полигона, се ударих два пъти в будката на пазача. След като взех книжка, се заврях в боклукчийския камион. Валеше сняг, колата поднесе на един завой и се озовах под кофата за боклук. Случвало се е и мен да ме блъскат отзад, но никога не е било нещо сериозно.

Източник: Уикенд