Помня Орлин Горанов от зората на кариерата му. От “Кристал”, от нощните заведения на София, където радваше посетителите с подбрани световни хитове. Когато сядаше на масата на дошлите да го видят и чуят колеги и пускаше в действие чувството си за хумор.
После стана звезда. Не само на естрадната, но и на оперната сцена. Защото е безспорен талант. През последните години започна да повдига завесата на личното си пространство и всички се убедиха, че е не само успешен творец, но и щастлив човек – с прекрасна съпруга и красива дъщеря.
Сега е на върха – обичан, харесван, търсен. Едно негово интервю ме върна в тежките години около ковид истерията, когато хората на изкуството бяха в ъгъла. Без вярната си публика, без концертите, на които си сверяваха часовника, без хоризонт. Като действащ артист, Орлин може и да страни от “пенсионерските” вестници, но ние уважаваме нашите читатели и желанието им да се докоснат до своя любимец. Затова ви предлагам интервюто, което певецът е дал “При ТоТо” в “далечната” 2022 г.
Подбирам въпроси, чиито отговори се надявам да задоволят любопитството ви. Запазвам оригиналния, на места странен изказ. И съжалявам, че няма как да ви предам леко ехидния на моменти поглед, закачките, които двамата си подхвърлят, заразителния смях.
– Наистина не очаквах и ще го кажа най-спокойно, за първи път, откакто правя това предаване – имаме звезда от такъв калибър.
– Не те разбрах…
– Ами ти си от толкова години в музиката…
– Аз съм си в джаза направо.
– Първото нещо, което ме впечатли, когато се запознахме, че ти каза “братле”. Орлин Горанов ми говори на “братле”!
– Е, няма да ти кажа “сестро” – неудобно е малко, нали?
– Запознахме се на една автомивка. Не знам дали още ходиш там.
– Аз ги обикалям, да ти кажа. Обикалям ги нонстоп.
– Направи ми впечатление, че се държеше много естествено. Не като старите колеги, които се държат с младите рапъри малко снизходително. Ти подходи някак много ведро към мен, чак ми стана неудобно. Така ли се държиш с хората – свойски, отворено?
– Един приятел казваше:
“Братко, ти си такъв шаран, че могат да те ловят с прът за знаме”
Виж сега, има две причини. Първото е, че ти си ТоТо. А Тото вече е фактор. А по-важната причина е, че сме градски. Северозападът си е северозапад. Къде е Враца, къде е Берковица? 40 км. Нали знаеш – планината ражда орли, а морето тикви.
– Разкажи къде си учил. В нормално училище или в музикално?
– При мен нещата са странни. Аз случайно се родих там. Чиста случайност. Майка в 9-и месец отива да види майка си, през лятото става тази работа. И докато се разхождат по панаира, мама получава контракции. А болницата е зад панаира. Явно и аз съм решил да видя какво е това панаир. И оттогава съм си в панаира.
– Значи майка ти не е живяла по това време в Берковица?
– Не, цялото семейство е живяло в София. След това прекарвах много ваканции при баба и дядо.
Имах много хубаво детство, много приятели
Три пъти съм качвал Петрохан… и Ком – по едни пътечки. Зимата – сняг до кръста…
– Разбрах, че сам си отишъл да се запишеш в хора.
– О, да. Пак с едни комшийчета.
На оперната сцена
– Никой не те е насочил към музиката?
– Не, аз от малък си тананиках. Даже баба ми непрекъснато ме юркаше: “Недей да пееш на масата, че ще се ожениш за циганка!”. И аз от толкова пеене на масата си взех шведка… пардон. Жена ми е толкова руса и синеока, че няма как да сбъркаш. Когато се запознахме, много приличаше на Агнета от АББА. Едно към едно. А и много хубаво пее. Тя ми е лакмусът за всичко. И, понеже си е маке – тя е македонка, казва ти всичко “направо куме в очи” – няма да те лъже, няма да те омайва.
– Колко години сте заедно?
– 32 вече. Дължа й много – и за търпението, и за всичко. Защото знаеш каква е спецификата на нашата работа. Първите 20 години имах доста турнета, и по чужбина… Нямаше ме доста време, и то точно когато детето растеше. Така че и на двете съм им длъжник.
– Как стигна до Германия, до “Фридрихщатпалас”?
– Пак случайно. По онова време се занимавах с опера. И всяка Коледа участвах в коледни концерти в Берлин, в малката филхармония. Мой приятел от казармата, балетист, работеше във “Фридрихщатпалас”. На второто или на третото ми отиване в Берлин той спомена, че точно в началото на януари има кастинг за новата програма. И ме нави да се пробвам. Отиваме, той ми е преводач. Имаше 15-20 кандидати, всички с мениджъри, аз – без. Попитах какво им се слуша и започнах с Били Джоуел, в оригиналната тоналност. На третото парче шефът ме покани в кабинета си и ми каза две неща: “Първо – искам да не коментирате с никого вашия договор. И второ – да спазвате правилника на театъра – да идвате навреме на работа”.
Стиснахме си ръцете и след 10 дена започнах работа
Репетиции, представления…
– Липсва ли ти всичко това?
– Знаеш ли какво ми липсва? Просто там всичко е перфектно подредено. В 7 трябва да съм в театъра, защото ако ме няма, значи нещо се е случило и трябва да прекроят програмата. Аз нямах право на почивка. Когато на третия месец получих бъбречна криза, ми сложиха обезболяващи и всички в театъра ме гледаха като извънземен – аз изобщо не знаех как изглеждам. Така изкарах почти 2 седмици, докато изхвърля камъка. Почивах само в понеделник, но пък в събота имах двоен спектакъл. Понякога и в неделя. С
ега във фоайето на “Фридрихщатпалас” има една голяма синя стена, на която са изписани имената на почти всички, които са гостували там. Така че и моето малко именце – и то е там. 2-3 години след като работих там, ме канеха на екстра-концерти преди Коледа. Пял съм на една сцена с Джана Нанини, с Жилбер Беко, даже и с Чака Кан.
– А ти защо си толкова различен от другите от твоята генерация и не парадираш с всичко, което си направил?
– А трябва ли? Мисля, че това са съвсем нормални неща в нашата работа. Да. Отишъл съм, поканили са ме, свършил съм си работата. След това имах реангажименти, няколко пъти… И така.
– Знаеш ли, Мариян Бачев ми каза “Не си чувал някой да изпълнява толкова добре “Мой ангеле” на Сашо Роман както Орлин.
– Не ми бъркай в раната.
– Имитираш ли добре Сашо Роман?
– Още преди да се появят тези “играчи”, в далечната 75-а, 6-а, 7-а година, когато си отбивах военната служба, имахме един банкетен оркестър и всички тези песнички са ми минали през ушите и през гърлото.
Когато аз съм пял Шабан и разни други познати сръбски наши песни, те са ходели прави под масата
– Ама пял ли си “Мой ангеле” на Сашо Роман?
– Много я харесвам тази песен. И Сашо харесвам, щото е страшно автентичен и много готин. Освен това той си е музикант, свири на тромпет, няма това-онова. Кръчмата, между другото, е много яка школа. Когато видиш едни хора, които правят нещо заедно и са супер щастливи, какво ти трябва повече? Никога не съм се срамувал от тази музика, защото ние всички сме балканци. И това е част от нашия ген. Няма къде да бягаме. Въпросът е да не пресоляваме манджата.
– Ти искал ли си да правиш такава музика?
– Ама аз съм правил, нали ти казах! Музиката е вибрация. Ти сам трябва да избереш от какво имаш нужда и кога. Но пък нашата работа е и малко възпитателна. Затова и хората се привличат по тези неща – кой какво яде, какво пие, каква музика слуша. Няма нужда да слагаме клишета – “Това е хубаво”, “Това е лошо”.
Не, това за едни е хубаво, за други е лошо. С всичко е така
– Имаш ли интересен спомен за “Светът е за двама”? Как се озова тази песен при тебе?
– Казах ти, всичко е случайно. При мене всичко е случайно. Обажда ми се Панайот Славчев – един голям музикант. И ми казва, че Мария Нейкова има една песен, на която той прави аранжимента, но тя не иска да я изпее. Доколкото знам, тя е направила две песни за саундтрака на “Козият рог” – “Вървят ли двама” и “Светът е за двама”. За филма вземат първата, другата остава. И тя решава, че не е хубаво тя да я пее. Панайот ме извика в радиото да я чуя.
Аз търсех по-сложни песни, а Панчо ми каза: “Лекичко. Разкажи ми я”. Записах я от раз, без да разбера. Добавих втория глас. Всичко свърши за няма и един час. Като чух парчето, изобщо не бях доволен. Песента е супер семпла, просто трябва да предадеш някаква емоция. Никога не можеш да бъдеш сигурен. Аз, ако знам рецептата как се правят шлагери, досега да съм милиардер. Просто имах шанса да съм на точното място в точния момент.
Бел. ред.: Ще добавя само, че е много важно и да не изпуснеш шанса, който ти дава съдбата, а да го грабнеш и надградиш. Нещо, което Орлин Горанов прави успешно вече няколко десетилетия. Затова концертите му са пълни. Като се замисля, най-вярната му публика сме ние, хората над 55. Вярвам, че когато го преглътне, ще ни подари и специално интервю.
Подготви Мариана ДОБРЕВА, Блиц
