На 28 май големият български музикант и композитор Развигор Попов навърши 85 години. Месец по-късно той прие нашата покана за интервю, в което разказва не само за здравето си и битката с рака, но и за смисъла на живота, който намира в музиката. В този разговор Попов споделя за своите трудности, духовни открития и философията, която го поддържа да продължава да твори, да свири и да се наслаждава на всеки ден.

– Навършихте 85, как се чувствате на тези години?

– Чувствам се като дядо – имам внуци. Здравословно съм добре, но не съм в такава възраст, в която мога да си позволявам дълги разходки, по-прибран съм вече.

– Но не спирате да работите.

– Зависи какво наричате работа. За мен това винаги е било едно и също – да правя музика, да свиря, да пея, да композирам. Това е смисълът на живота ми. И ми носи радост, защото обикновено се получава добре.

– Още ли преподавате във вашата школа?

– Започнахме я навремето в едно читалище. Мими преподаваше пеене, а аз – пиано. Но днес всички искат да са певци, няма интерес към инструментите

Родителите не искат да дават пари за тях.

С времето с Мими започнахме да журираме, защото във всеки град се правят конкурси за певци. Животът ни предложи това и го приехме. Не сме недоволни – всичко е наред. Радва ни, че самите деца започнаха да оценяват нашата – според тях “ретро” – музика.

– Преди години бяхте диагностициран с рак. Как го преодоляхте?

– Не съм го преодолял съвсем. Но започнах да вярвам много на хората, които се занимават с това. Повярвах в една стара, леко забравена терапия. От 20-годишен пушех непрекъснато, а според лекарите това е първото, което трябва да се спре. И аз го направих – спрях цигарите от раз.

Другото важно е храненето. Каквото ядем, това храни тялото – включително и тумора. А той се “храни” най-много с месо. Затова човек трябва да бъде вегетарианец. Никакви месни храни – нито луканки, нито пържоли. Същото важи и за млякото – то също е вредно. Сега са модерни веган млеката от соя, ядки и пр. Щом има месо и мляко – значи храниш рака, не го лекуваш. Това го казват и лекари от Швейцария.

– Къде ви лекуваха?

– Във ВМА, с безкръвна операция – лапароскопия. Тя е опасна, защото пикочният мехур има тънки стени. Ако лекарят го продупчи, пациентът може да си замине. Но лекарите се справиха.

Вече три години ходя на контролни прегледи – първо всеки месец, после на два, три, шест

 

и накрая веднъж годишно. Имаше и хистологично изследване, което показа, че няма карцином. Но винаги имам едно наум.

 

– Значи от около 3 години сте спрели цигарите, месото и млечните продукти?

– Да, точно така. Всички ме питат: “Добре де, ти си веган, а цял живот си ял месо, пържолки?”. Ами не ми липсват. Ям зеленчуци, плодове, варива. А сега е такъв сезон – всичко расте наоколо. Нищо не ми е противно. Но преди това минах и през лъче- и химиотерапии.

– Как открихте заболяването?

– С голяма уплаха. Два пъти без причина, при уриниране – течеше чиста кръв. Винаги съм го свързвал с простата. Отидох при дежурен лекар, той ми даде направление, но каза, че ще мине. Така мина година, без да подозирам. После, по време на участие в “Като две капки вода”, в паузата отидох до тоалетната – пак същото. Имаше дежурна линейка и ме откараха в болница. Там се оказаха стажанти, искаха да ми сложат катетър – отказах и се прибрах. Оттам тръгнаха изследванията.

Чака се много – 40 дни за резултат, после още толкова. Цяла година мина, докато започна лечението.

Но имах късмет – попаднах на хора, на които повярвах

– Съпругата ви как преживя всичко това?

– Не знам. Стараеше се да не ме притеснява. А аз, като повярвах в себе си и в нея, приех нещата по-леко.

– Разкажете за внуците – децата на Петър и Ина.

– От сина ми имам голям внук, който също се казва Петър. Тази година завърши училище и празнувахме бал. Станал е много висок, чак ме изненадва, но е много мил и симпатичен. Взе шофьорска книжка, кара кола и въобще да не го мислим вече. Смята да ходи да учи в Англия, но сам ще си избере пътя, не се бъркам.

– Не го влече музиката?

– О, не го интересува музиката, интересуват го компютрите. А Тайа Мей е на 5-6 години, но на ръст е като 2-3-годишна – дребничка, буболечка. Но пък е много игрива, весела, забавлява ни. Има интерес към всичко, освен към пеене.

– Бяха с дъщеря ви на концерта в НДК, нали?

– Да, специално дойдоха. Дори ставала на седалката и викала “Това е моята мама”. Знае малко български – иначе живеят в Берлин. Мъжът й е от Ямайка и си направиха виличка там.

– Доколкото знам, сте ходили на гости?

– Аз – да. Мими не успя, беше в Австралия. Аз пък заради болестта не мога да летя дълго. А Ямайка е по-близо.

– Може пак да отидете…

– Ооо, трябва. Но имаме много ангажименти тук. Хванал съм се с децата, имам половин детски театър, вече направихме премиера. В началото Мими беше много ангажирана, но нейните ученици и журитата я “отвлякоха”, та остана всичко на мен и екипа на Фондация “Любен Гройс”. Това е театрален колеж – там се правят много пиеси. Понякога ги пиша и аз. Работим всичко.

– Нищо не отказвате май.

– То не аз го отказвам – то ме отказва. Ако е хубаво и става добре – работим го.

– След хубавите отзиви от концерта “Всички обичат Мими” в НДК сега планирате и втори такъв в Пловдив на 12 юли.

– Тя празнува юбилей – 55 години на сцена. Аз имах такъв преди 15 години, щях да го повторя. Подготвих програма само с мои авторски песни. Но от НДК казаха, че заради ковид ще пускат публика през място. Изглеждаше, все едно ще събера малко читалище – и се отказах.

Появи се Евгени Боянов, който стана наш мениджър. Изненада ме – знаеше всичките ни песни. Включи ни в спектакъла си “Обич и песен”.

И така се оказа, че още сме “в играта“

Това много тонизира Мими – направо разцъфтя.

– Когато разговарях с нея, усетих, че вие сте нейната опора.

– Така беше, докато не се появи мениджърът. Сега понякога мога да се отпусна – има кой да ме отмени. А тя много следи отзивите – и добрите, и лошите. Един груб коментар може да я разстрои. Викам й – какво се впечатляваш, нали публиката е доволна, залите се пълнят.

– Хората са го казали, ако няма хейтъри, значи не си постигнал нищо, то това си е комплимент. Никога никой в лицето няма да ви каже това, което може да напише анонимно в социалните мрежи. Така че, щом има хейтъри, това може само да я ласкае. А има ли нещо, за което да съжалявате?

– Да, и не е само едно. Много неща има. Но такъв е животът – носи и радост, и страдание.

– Ако може да се върнете назад, бихте ли променили нещо?

– Не. Сега ми е добре. Ето – времето е слънчево, всичко е хубаво. Ако стане мрачно, и на мен ми е така. Много се влияя от времето. А в момента най-голямата ми грижа е как да се справя с гълъбчетата, които гнездят и цапат балкона.

(Бел. а.: Тук се включи и съпругата му Мими Иванова):

– Да ти имам проблемите, Развигор! Много е деен, като войник е, много работи. Дори свири вечер в един хотел в “Младост”. За мен това е изключително респектиращо и много му се радвам, защото на тази възраст и пръстите стават по-тромави, а той си работи и му харесва. А и за него е прекрасно.

– Да, каза, че това му е животът.

– И така си поддържаме добрата форма. (бел. а. – включва се отново Развигор)

– А спортувате ли?

– Не бих казал. Обичам движение в басейн, но не го правя редовно. Когато имам възможност – в хотел или на море, особено в океана – се чувствам чудесно.

– Какво бихте пожелали на нашите читатели?

– На читателите желая хубави слънчеви дни и щастливо лято. Да престанем да четем и слушаме негативни, особено военни, истории.

blitz