Кирил Василев е роден в Пловдив. През 1990 г. създава и става съсобственик на „Хелиос ​- Пловдив ​- Василев и Сие“ – компания за търговия с метали. През 2006 г. събирателното дружество се разделя на две независими компании, едната от които е „Хелиос Метал Център“ с акцент върху производството.

Кирил Василев е ктитор и основен строител на пловдивския храм „Свети Николай Чудотворец“. Член на сдружение „Бизнесът за Пловдив“.
– Г-н Василев, работодателите ли плащат малко, или служителите работят лошо? Защо има перманентна криза на пазара на работна ръка за позиции, свързани с производство?

– Няма еднозначен отговор на този въпрос. Само ще ви кажа, че мои партньори в Германия имат същото производство като моето, на същата площ. Оборудвано е с по-малко машини и численият състав на персонала им е 40 души. Моите работници в това производство също са 40. Германецът обаче има 2,8 пъти повече произведена продукция. Оставяме настрана факта, че и цената на произведената му продукция е 2,5-3 пъти по-висока от моята. Ето как се получава разминаването между производителността на труда и заплащането. Тук работната ръка иска заплати като германските, но аз като работодател не получавам производителност като немската. Няма откъде да извадя тези пари, без да имам произведени стоки, които да продам. Въобще тук не става въпрос за това високи или ниски са заплатите у нас. В Турция например заплатата на един много добър заварчик е 3000 турски лири, или 462 евро.

За тези пари при мен няма кой да влезе във фабриката. А онези работят в пъти повече.
– Как ще се реши проблемът?
– Не знам. Всички казват „плащайте повече“, но аз наистина плащам повече, отколкото преди две години. Мен лично ме дразни и един друг, наследен проблем – коефициентите за прослужено време. Това е историческа глупост! Имаме закон за трудови отношения, който е от 1952 година, и от него нищо не е изтрито, само се е дописвало. Може ли някой да ми обясни защо аз трябва да плащам повече пари на един 55-годишен човек с 30 години стаж, който имитира работа,отколкото на негов колега, който е на 30 години и заварява неуморно? Държавата ме задължава да плащам този коефициент за прослужено време, но този човек не е служил през целия си стаж при мен. При държавните служители се премахна този коефициент, защото държавата трябва да го плаща, но за частния бизнес – не. Това е анахронизъм, който е останал от времето, в което държавата е била единствен работодател.

– Във вашата компания работят украинци. Защо предприехте внос на работна ръка?

– От миналата година имам петима украински работници. И трябва да ви кажа, че едно момче на 30 години от Украйна замени трима българи. Тези хора идват с желание на работа, те знаят, че при полагане на допълнителни часове труд ще получат допълнително възнаграждение. Същото важи и за другите ми работници, но сякаш не се възприема по този начин. Украинците се държат както нашите, когато отидат на гурбет в чужбина – дисциплинирано и отговорно. Доволен съм, че предприех тази мярка, но ваденето на съответните разрешителни бе цяла епопея. За да си „внеса“ един украински заварчик, първо трябваше българската Асоциацията по заваряване, която е частна организация, да одобри сертификата му. За целта аз платих 300 лева. След това чаках цял месец Агенцията по заетостта да отговори дали мога да наема чужди работници. Агенцията по заетостта не ползва телефони, там обичат да пишат писма. Цялата процедура по стиковката отнема четири месеца и най-накрая украинците влизат в България законно с всичките разрешителни и договори. Сега трябва да извървя всичко отново, за да удължа работните им документи. Ако същите тези хора отидат да работят в Полша, работодателят получава за две седмици разрешение да ги назначи на работа. Има и друг ход -аз като български предприемач отивам в Полша и срещу скромна сума, нещо като нашите 2 лева капитал, регистрирам фирма там. Чрез нея наемам украинците и ги пращам в командировка в България. Но в този случай българската държава няма да получи нищо, защото аз ще плащам осигуровките им там.

– Има и други варианти ​- или да си обучите кадри от ученическата скамейка, или да инвестирате в модерни машини, които да спестят нуждата от работна ръка.

– Срещу производствената ми база се намира техникумът за подготовка на кадри за машиностроенето. По съседски знам, че

за последните пет години там няма нито един младеж, който да се е записал в специалност металообработка.

Огромната част от учениците отиват в паралелки, където се учат да управляват багер и кранове, но само защото им дават шофьорски книжки. Наистина няма никакви кадри за нашия бранш. А и няма как да обучим някого, който не желае да влезе във фабрика. Знаете ли какво е за мен добър работник? Това е този, който идва с желание и знае, че трябва да свърши определено нещо. А добрият работодател е този, който осигурява добри условия на труд, редовно и коректно заплащане. Всичко друго е въпрос на търсене и предлагане. В момента има дисбаланс в очакванията на хората – какво искат да постигнат, и реалната действителност. Не е причината, че ние не искаме да плащаме повече, а че не можем да получим за продукта си повече. Пазарът на моя продукт е 70% вътре в страната, а той не е голям и е с ниски цени. Това, което продавам тук, е на цена 1.00 евро, а в чужбина е поне 1.70 до 2.50 евро.

Относно втория вариант – аз наистина инвестирам в машини и в момента служителите ми са поне с 30-40 души по-малко отпреди години.

– Как оценявате бизнес климата в Пловдив и региона?

– Имам една основна забележка и тя е, че нямаме никаква държавна или общинска визия как трябва да се развие този регион и този град. В Америка например обучават хората, че краткосрочната визия за развитие на един град е 30 години, а дългосрочната е от 50 до 100 години. Какво да говорим за Пловдив, за който нямаме визия какво ще правим през следващата година, защото може да не сме на власт?

Визията на един град не се прави от един кмет за един мандат. Прави се от общност от хора, които са визионери

и няма никакво значение какво е политическото им пристрастие.

Ние правим бизнес тук, хората, които работят за нас, са тук и не е без значение какво ще стане с този град и как ще се развива. Ще ви дам пример с моя собствен бизнес ​- моят терен е 35 декара и няма къде да се разширявам, защото около мен строят жилищни кооперации. Затова са ни грозни градовете, защото няма ясна визия как трябва да изглежда този район – индустриален или жилищен ще е? Не може и двете.

– Членувате в сдружение „Бизнесът за Пловдив“. Предприемачите настояват да се изгради естакада на Асеновградско шосе, което по принцип е модерно решение и лесно изпълнимо. Не се ли опасявате обаче, че ще ви обвинят, че лобирате за нещо, което е в интерес на собствената ви фирма, защото ще доставите конструкцията за естакадата?

– Това е проект за естакада, изготвен от проектантско бюро „Иркон“, предлага най-безопасното и съвременно транспортно решение – разминаване на трафика по околовръстния път и трасето Пловдив-Асеновград. Проектът е в интерес на хората, само и единствено в името на пътната безопасност и спокойното пътуване. Този „мост“ може да бъде произведен и от две фирми, много бързо конструкцията да се транспортира и монтира и движението да бъде пуснато. Кой ще го изпълнява, това е въпрос на конкурентни и прозрачни процедури на следващ етап. А що се отнася до участието ми в Сдружение „Бизнесът за Пловдив“, под бизнес аз разбирам екип, а не собственик. Затова и съм член на Сдружението. Отговорността, която нося пред моите работници, пред семействата им, се разширява към моите съграждани. В Пловдив съм роден, в Пловдив са и децата ми, Пловдив искам да бъде град за работа и бизнес, почтено и ефективно управляван.

Източник: Марица