ОТ Петър Марчев

Докато хипотезите на съвременните историци търсят първите български следи в империята на Атила, достоверни исторически източници доказват, че древните българи са имали свои държави и в Мала Азия, още преди близо 2000 години.
От арменски източници (Мовсес Хоренаци, Ашхарацуйц) е известно, че първите древнобългарски поселения в Анатолия датират още от Античността (II в. сл. Хр.) и са на т. нар. Вундови българи, които са преселници от Имеон или Севернокавказките степи на арменската територия, наречена от Хоренаци Вананд. Днес в България живеят хиляди потомци на малоазийските българи, които са прогонени от земите си след Междусъюзническата война от 1913-а.

През цялото Средновековие, чак до началото на ХХ век, в Мала Азия се заселват българи –
те са заточени там от византийци и турци или са се преселили доброволно,
бягайки от кърджалийския произвол и размирици в балканските български земи. В края на 7. век император Юстиниан заселил 30 000 пленени българи от Македония в Киликия, за да ги използва като щит срещу сарацините (арабите). Друг документ сочи за други 208 000 българи, които по времето на кан Телец са заселени от византийците във Витиния в околностите на днешна Бурса.
При появяването на турците селджуци в Мала Азия те заварват там освен Византия и една друга голяма държава – Караманската. Караманците били основният съперник на османските турци в Анатолия. Те били християни, както и малоазийските българи.

От караманските хроники научаваме повече за българските държави в Мала Азия. В Караманското шахнаме (царственик) се говори за две български държави в Южен Анадол в полите на Булгар-даг (Българска планина), разклонение на веригата Торос. За държава в Мала Азия с името Булгар се споменава още в летописна бележка на Санджар, а в повествованието „Сказание за Малик Данишменд“ също се говори за българската държава в Булгар-даг с център Ерменак. Едната е просъществувала до разбиването на българските войски (водени от българската царица Катерина) от войските на османския султан Селим I преди похода му до Египет и Арабия през 1516 г., а другата Булгар е унищожена от селджуците след две години.

В летописа на Абу Мансур ал Хазини
се споменават „славянските страни Сувар, Булгар и Анкара“.
„Историята на Караман“ хвърля обилна светлина върху българите във и около Българската планина и техните военни действия в Мала Азия от началото на XIII в. до началото на XVI в. Има сведения, че периодично тук са идвали през вековете още преселнически вълни – българи от Кавказ, Балканите, Приазовието, Средна Волга, Долна Кама.
Когато караманците идват в Южен Анадол около 1217 г., влизат във войни с България от Тороските планини. След едногодишна война те заживяват в съюз до разбиването им от Селим І. В немалко източници се споменават средновековните държави Версак, Сувар, Булгар и Анкара като български.
След битката на Косово поле (1380) султан Баязид Йълдъръм (Светкавицата), бъдещият поробител на Търновска България, се видял подсигурен в Европа и решил да уреди несигурното си положение в Мала Азия. Но емирът на караманците Алаедин ІІ и българите от Булгар-даг и Тюркмени се събрали на съвещание.

Сблъсъкът с Баязид бил неизбежен
Водачът на българите от Тюркмени с 10 000 “българи каменохвъргачи” и 6000 гюлнарци връхлетял върху войските на турския стратег Демир Таш. В боя се хвърлил и султан Баязид, но се намерил в опасност и се принудил да сключи мир – през 1391 г.
Въпреки забраните на Корана Баязид посягал често към чашката с алкохол. Вероятно поради тази причина (според историците мюсюлмани) през 1402 г. монголският хан Тамерлан напада и разгромява войските на Светкавицата Баязид. Самият поробител на България е заловен от Тамерлан, затворен в клетка като маймуна и развеждан по тържища и мегдани за подбив от всички. Малоазийските българи останали неутрални при този сблъсък и се прибрали в своята непристъпна област. Заради това им благосклонно поведение хан Тамерлан останал доволен от тях и “върнал на българите всичко, що било българско”.

Царственикът на караманците съобщава за още една българска държава – в непристъпната планина Еренкелов (Еренколоф – вероятно това е днешната планина Еренлер с височина 2319 м, която се намира на североизток от Бейшехир). Там в края на 14. и началото на 15. век управлявала българската царица Катерина. Турският проф. Асъм бей (изследовател на караманския царственик) пише за нея: “Понеже била умна, тя станала много богата. Тя не ходила на плячка, а войската си използвала за обработване на земята. В една хубава местност
тя имала чифлик и дворец, който наричали Алтън сарай,
т.е. “златен”, защото стените му отвън били със златни покривки. Водата за него била хваната отдалеч и доведена с водопровод”.
По нейно време, изтощени от вековните войни с турците, караманците се били оттеглили при българите в Булгар-даг и цялото население от границите на Коня до границите на Бейшехир останало под властта на царица Катерина. През това време султан Селим водел войни в Египет, но понеже тилът му бил постоянно смущаван от караманците и българите от Ерменак, той решил веднъж завинаги да се разправи с тях. За тази цел изпратил своя пълководец Абдулах Кемал паша срещу Катерина. Тя обаче отлично се защитавала с въоръжените си с прашки войници и оръдия, разположени по височините около двореца <210>. Имала успех – Кемал паша паднал убит в сражението, а войските му се върнали в безредие в Кония.
Но по-късно султан Селим обградил Алтън сарай, бомбардирал го и го разрушил. Катерина се отдръпнала в планината и поставила в пещерите в прохода войници, които обстрелвали турците, те с големи жертви овладели прохода. Там успели да поставят артилерия, която довършила българите. Царицата, войската и част от населението загинали, а останалите се разпръснали. Според надписа на гроба на Кемал паша тези битки се водили около 1413 – 1414 г. Каква е била по-нататъшната съдба на българите от двете български държави, не е известно. Останали са “много старини” от крепостта Ерменак, но до тях не можело да се иде, а развалините на двореца на кралица Катерина стояли чак до 19. век, според преписвача на шахнамето Ибрахим Аджизи. Те образували могила, която местните наричали Хатун сарай – Женски дворец.

Най-късните български поселници в Мала Азия са бежанците
Високата порта, подобно на Византия, за да отслаби България, започнала да заселва в Добруджа, Делиормана и на други места селджуци и други турци. В България станало несигурно заради кърджалии, черкези и други бандити. Много българи се принудили да търсят спокоен живот по-близо до централната османска власт. Така се появили най-новите български селски и градски махали в Мала Азия – от 17. до 19. в. Те са запазили българския език, нрави, носия, лични и фамилни имена, песни и обичаи. Занимавали се със земеделие, пчеларство, бубарство, скотовъдство. Българските преселници преобладаващо били заможни и беден човек между тях рядко имало – всеки род притежавал средно по 100 декара земя.

Багдадските българи
Западни учени пишат, че българите имат вродена склонност да колонизират. Така една част от малоазийските българи стигат чак до… Багдад! И по-точно до планинската му околност. Те се занимавали с обработване на горите, селата им били чисти, без инородци и иноверци. През 19. век те говорели български и знаели за съществуването на българи и българска държава в Европа. По селата си багдадските българи си построили каменни черкви. Към края на 19. век в България пристигнал един багдадски калугер, който събирал помощи за един тамошен български православен манастир, който те си устроили. „,