– Г-н Найденов, в петък парламентът гласува предложението на ГЕРБ за пожизнени пенсии на над 100 именити музиканти, сред които сте и вие. Доволен ли сте?

– Не знаех, от теб го научавам. Но е много добре, все пак това е някаква подкрепа за много артисти. Защото единици могат да имат максимално дълъг живот и да бъдат търсени до дълбока старост.

А тези хора са работили и малко или много и те очакват държавата да даде това, което е нужно, защото те са работили, носили са приходи и то никак не е малко. Повечето колеги са работили по стадиони, по летни театри, по концертни зали и то с норми от порядък на над 100 концерта. Затова държавата беше длъжна по някакъв начин да реагира и да намери начин, защото няма място, където някой да е работил държавна работа и да не е получил пенсия. Такъв случай аз не знам. Освен нас. Хората достатъчно ни познават публично и до ден днешен, така че това ще бъде някакъв стимул. Тук не става дума за някакво съжаление или да се подхвърлят пари като на някакъв просяк. Просто държавата наистина е длъжна на всичките тези артисти.

Сдружение на независими автори, музиканти и продуценти“ инициира решаването на проблема с пенсиите на певците от Концертна дирекция.

Жулиета Маринова/ личен архив

– Вие сте в списъка от пенсии по 500 лв., а вашият импресарио Ивайло Манолов е във втория – с по 350 лв.

– Той също работеше в Държавно обединение „Музика“, беше на щат, както и аз съм бил на щат. Всъщност той така стана мой импресарио. Те ни задължиха да бъдем на щат. Преди мен са били на хонорар. И тъй като държавата, или по-скоро тогавашното Министерство на култура, или счетоводството да речем, са преценили, че вместо да получаваме на хонорар пари, което е много по-голяма сума, по-добре задължително да ни сложат на щат.

Слагайки ни на щат, те ти слагат някаква норма. Най-първият ешелон от няколко човека бяхме на 80 концерта. Всичките други бяха от 100 нагоре. И след тези 80 концерта, когато ти ги изпълниш, тогава вече ти имаш право да правиш, ако имаш публика, разбира се, тогава да получаваш и хонорар. С определени норми на възнаграждението. Когато бяха над 3000 лева приход, те бяха задължени да ни плащат хонорар и половина. Когато беше над 4000 лева приход, хонорарът беше двоен за всеки един от артистите, респективно и за тонрежисьори и за хората, които носят тонове апаратури. Тия, които правехме концерти, бяхме доста тежкотоварни, тъй като апаратурите бяха по три тона. Това нещо в днешно време е една загадка за младия човек.

Импресариото му Ивайло Манолов също получава пенсия от 350 лв.

Жулиета Маринова/личен архив

– Защо?

– Сега, като правят пет концерта, слагат етикет „национално турне“. Ами значи ние сме правили всеки месец като гламави по не знам колко национални турнета, може би по пет. Но не всеки има шанса да е Лили Иванова, „Щурците“ или даже и Васил Найденов. Просто има хора, които са работили. И огромен период от живота им е дупка и все едно не са били живи. Това е много странно. Аз примерно съм постъпил веднага след казармата. Първото място, което е и последното, което отидох, защото нямаше друго – Концертна дирекция, която по-късно се префасонира в ДО „Музика“.

Бях тогава на 19 години. Смятай, че целият живот ми е минал в Концертна дирекция. Аз, като си върна на лентата, е така. Това няма нищо общо с пиано баровете, с кръчмите, с ресторантите. По два, по три концерта в зала, по два часа, и чак като мине първият, можеш да отидеш до тоалетната, да се преоблечеш и почваш втория като кинопрожекция. Може би това е една от причините до ден днешен да имаме такъв тренинг. Много хора ми задават този въпрос как издържам, защото аз не съм първа младост и продължавам да пея понякога и над два часа. Това нещо малко или много прави впечатление на всички тези, които ме канят. Другата причина е това, че имам песни, които наистина се пеят от три поколения. И аз много внимавам, като пея, защото понякога човек прави грешки, защото те знаят по-добре от мен текстовете. Трябва да внимавам. Всичко се случва на сцената понякога. Изведнъж нещо ти превключва и забравяш някоя дума. Трябва бързо да реагираш и аз в това отношение съм цар. Много ме бива, като ако нещо объркам, не спирам и продължавам героично напред. Само моите колеги разбират.

– Какво мислите за определените суми?

– Наивно е, защото не може човек да си купи нищо, дори да си плати парното. Парното само на мен ми е към 2000 лв. По толкова плащам като поп непрекъснато. Преди няколко дни платих последната сметка – 2700 лв. Така че, ако моите колеги не ги канят на концерти, малко трудно ще издържат на този стандарт с 500 или 350 лв. Това е въпросът на пенсионерите, който трябва да бъде зададен – парно ли да плащат или лекарства да си купуват. Защото един възрастен човек трябва да си купува лекарства. Колкото и да ми е близък Марешки, като влезна в аптеката му до нас на „Витошка“, си плащам. Колкото да има мой огромен плакат колкото стена, какво от това? Не заблазявам на трудещите се. Аз все пак имам допълнителни доходи от пътуване, тъй като през два дена имам концерт. А другите?

– Доскоро имахте пенсия от „Златният Орфей“…

– Даже стана голяма патаклама с тази работа. Много хора упрекваха – защо били едни имена, пък други ги няма. А това, което ние с Богдана и Стефан говорихме с министъра на културата тогава Вежди Рашидов, беше конкретно за хората от ДО „Музика“ да се реши проблемът. Защото само те нямат пенсии. Обаче всичките други, които са били към военните, към ГУСВ, към „Кремиковци“, те имат пенсии, защото архивите на тези институции ги има. А тези на Концертна дирекция ги няма. По много странен начин архивът изведнъж изчезна. Наводни се, изгоря. Това е някаква огромна далавера, която ако бяхме нормална държава, трябваше да се разследва. Тук става дума за много пари, за милиони, които изведнъж изчезват. Не съм КГБ или КДС, но просто артистите не са виновни за това, че са изчезнали документите им.

– Имаше и скандали около списъците…

– Изведнъж в списъците за помощи на тези хора, се появиха и други, които аз даже никога не съм виждал в ДО „Музика“. Не съм аз човекът, който да определя всичко това, и не се наемам, защото е тъпо само един човек, двама или трима да решават кой. Само по себе си това малко ми прилича като в партийните дела. Колега ми се оплака, че музикант, с когото е работил, пазеше с пушка някакви складове, а е много добър и известен китарист. Дотам да го докара, представи си. Не става дума за някакви подаяния, а тези хора са изкарали бая пари на тая държава. По-доходоносни от стадион, летен театър или спортна зала, театър, няма. И това не е в кръчма да ядат и да пият, или да има някоя на кол, хората чакат концерт. Много по-късно почнахме да работим по night клубове. Тогава още нямаше пиано барове. Помня, че Б.Т.Р. бяха едни от първите в рок клубовете, даже аз ходих да ги слушам и щяхме да работим заедно. Помня и как Аргирови за първи път започнаха да пеят дискотечна музика и Роси Кирилова, която беше малко по-длъжка от тях, се кършиха. После бяхме заедно в Румъния, в най-голямата зала на Букурещ, още Чаушеску беше жив. Жена беше министър на културата. Преди малко се обади един, който е правил книгата на Стоичков, да ми надува главата да правя книга, но аз не се хващам на тая работа. Още не съм умрял. А и книгите станаха малко в повече. Много ми е смешно, че вчерашни момчета и момичета, които са почнали от онзи ден да работят, изведнъж пишат книга за себе си. Малко звучи тъпо според мен.

– Може би трябва да направите първо песен със Стоичков и тогава книга…

– Стоичков ми е приятел, така че лесно ще направим песен. Ще разкажа нещо, което мога да си позволя. Рачков ни беше поканил за новогодишната програма да снимаме. Аз бях там гост и трябваше да пея. Бяха и най-известните шампиони наредени и Стоичков беше там. Накрая, като свърши, той дойде да се видим в гримьорната и да си поговорим чисто човешки неща. Аз никога не искам да споделям кой какво го боли, какви болежки има. Аз бях взел моя тонрежисьор (те са двама, по-младия) да помогне за озвучаването. Както си говорим със Стоичков, този, като ме видя до него прегърнати и си говорим, онемя. А тоя човек работи при мен поне 15 г. Беше така развълнуван, че се познавам с него. А Христо е идвал на мой рожден ден. Покрай Стоичков се издигнах в очите на моя тонрежисьор. Доста време по концертите все за това говореше и разказваше, че от малък е имал над леглото си негова снимка.

– А с Бойко Борисов, Деница Сачева и Тома Биков, които са вносители на предложението за пенсиите, общували ли сте?

– Не, не съм. Един-единствен път пях на някакъв рожден ден в Стара Загора и Борисов буквално беше до крака ми, защото това беше в частен имот. Домакинята имаше рожден ден и имаше 10-15 човека само и той беше сред тях. Познавам една от пиарките на парламента Ади, която е много готина – стара чанта, мачкан лак, тя е там 20 г., пряко подчинена на шефа на парламента, много свестен човек и професионалист. Там да оцелее толкова години човек, случайни неща няма.

– Тези дни си отиде последният от великите комици – Славчо Пеев, който участва във вашия музикален филм „Телефонна любов“. Какви спомени пазите?

– Много отдавна не съм го виждал. Няколко пъти ходих в най-южната част на Кипър – в Лимасол, той дойде, беше в Никозия, доколкото помня. Много възпитан и интелигентен човек, но не съм бил близък с него. Оттогава не съм го виждал. Съжалявам за загубата му. Бог да го прости! А с кого ли не съм работил толкова години. Всякакви случки имам. Примерно с Таня Лолова съм се смял със сълзи веднъж – качвам се в трамвая на „Граф Игнатиев“, вътре Татяна. Тя, като ме видя, орева орталъка. Почна да пее „Казано честно“ и ми благодари пред всичките в трамвая. Стана такъв джумбуш. Като издавала плоча, през цялото време си пеела „Казано честно всичко ми е наред“. Гледах по-бързо да сляза, защото ми стана неудобно. Но това само Татяна може да го направи. Но ние сме щастливи хора, че имахме шанса и да работим, и да познаваме Калоянчев, Стоянка Мутафова, Парцалев, Невена Коканова. На едно летуване бях с Апостол Карамитев, жена му и двете им деца. Това не са актьори, това не са хумористи – те са актьорища. И младите, колкото и да не знаят за тях, особено, които упражняват нашата професия, трябва да има някаква наследственост и приемственост. Защото тези хора наистина бяха много големи. Аз имах шанса да участвам с тях във филми, програми, новогодишни празненства, преди тях, след тях. Наистина е богатство, че тия хора ги познаваш, защото те са епоха – и в театъра, и в киното.

С Богдана Карадочева и Стефан Димитров са поставили въпроса за пенсиите още при Вежди Рашидов като министър на културата.

Жулиета Маринова/личен архив

Най-новата му песен Amor е дует с Йорданка Христова.

Жулиета Маринова/личен архив

Това е той:

– Роден е на 3 септември 1950 г. в София

– Завършва строителния техникум, а след това получава и музикално образование като частен ученик

– Започва кариерата си като пианист на групите „Златни струни“ и „Тангра“, а после става вокал на „Диана експрес“

– Звездата му изгрява на „Златният Орфей“ през 1979 г., когато изпява „Адаптация“

– Следват „Телефонна любов“, „Сбогом, моя любов“, „Чудо“, „А дали е така“, „По първи петли“, „Междучасие“, „Сбогом казах“, „Сигурно“, „Огън от любов“ и много други, превърнали се в златните хитове на родната естрада

Телеграф