Датата е 18.09.2023г., градът – София. В полицията постъпва сигнал сигнал, че в района на столичен хотел трима непознати са нападнали две момичета, едното от които било ударено с метална тръба. По описаното от двете жертви става ясно, че вероятно се касае за същата банда, която от месеци вилнее в района на „Черни връх“ и квартал „Лозенец“. Малко по-късно същата нощ полицаите получават още един сигнал от охранител от търговски център на булеварда за трима, с подобна от описаните от момичета външност, които се опитали да влязат в обекта. Служителят насочва полицаите към близката автобусна спирка, където ги видял да се насочват. Именно там дежурен патрул успява да ги засече.

Развръзката

Тримата престъпници се опитват да се качат в автобус на градския транспорт. Един от тях – 15-годишният Георги Борисов е задържан на място. Другите двама скачат от рейса и започва преследване, при което полицаите произвеждат предупредителни изстрели и нееднократно предупреждават ги да спрат, защото иначе ще стрелят. Следва изстрел, при който един от тях – 18 годишният Светльо Младенов е ранен. По-късно умира в болницата. 17-годишният Траян З. успява да избяга от местопрестъплението, но след часове е заловен в дома му.

На следващия ден се появява информация, че полицейският служител е използвал личното си оръжие, а не служебното, поради което може да му бъде повдигнато обвинение. Впоследствие се установява, че на служителя наитина му се наложило да използва лично оръжие, защото по време на преследването, кобурът на служебното му оръжие се е скъсал и той е останал само със своето, поради което ще последват дисциплинарни санкции.

Разбира се, услужливите медии веднага предоставят трибуна на майката на Младенов, която започва да разказва сърцераздирателни истории колко добро момче бил, как във въпросната нощ полицаите са ги спрели за проверка на лични карти и т.к. нямали, „децата“ се уплашили и побегнали, а после служителите на реда ги подгонили и убили сина ѝ, който по това време на нощта просто обичал да диша чист въздух, затова от квартала си „Ботунец“, ежедневно пътувал до „Лозенец“, където се разхождал в малките часове. Появяват се и нейни твърдения, че полицаят е стрелял в гърба на сина ѝ, които медиите разпространяват, макар един от заловените съучастници сам да твърди в телефонно обаждане до чичо си, че Младенов е прострелян в рамото и/или крака.

За полицая започва ходене по мъките, докато трае следственият процес е временно отстранен от работа, заплашва го дори ефективна присъда и лежане в затвора. Макар според докладите Младенов бил застрелян, след като посегнал към раницата си, което полицаят възприел като заплаха, още повече, че отлично знаел за отличаващите се с особена арогантност тежки нападения на въпросната банда, и съответно напълно резонно очаквал да са въоръжени и с огнестрелно оръжие, постепенно някои журналисти поставят служителя на реда в ролята на обвиняем, забравяйки за истинските виновни – Младенов и аверите му, както и за жертвите им – десетките беззащитни млади жени.

Светльо Младенов

въпреки възрастта си, както и другите двама, е бил с богато криминално досие, история от Детска педагогическа стая, където нееднократно е привикван, бил е рецидивист – от месеци е пребивал и ограбвал млади жени, в последните седмици и мъже, в района, където е прострелян. Той не е бил убит, той е бил улучен, след като получава не едно и две предупреждения, че ще последва стрелба. Впоследствие умира от раните си, но това е логично следствие от цялостното му поведение.

За малко не става и убиец, след като при едно от нападенията заплашва да пререже гърлото на младо момиче, ранявайки го с нож една по врата – „Млъквай, ма, тъпа пу*ко, че ще ти прережа гърлото“, крещи озверелият изверг. Ударите с метална тръба по главата също не са безобидни, въпрос на шанс за момичетата е, че не се е стигнало и до смъртен случай. Всъщност дали няма увредена жена след тези действия не се знае, защото повечето предпочитат по-бързо да забравят преживения ужас, за други травмата е нанесла тежки психологически последствия, а трети се срамуват от случилото се и не говорят, макар единствените, които заслужават да сведат надолу глава от срам, са роднините на рецидивистите. Разбира се, нищо подобно не се случва, единствено продължава шествието им пред медиите, където жалбите им проглушават ушите ни.

Полицаите се опитват да хванат Младенов и седмици преди това, след като в районното управление зачестяват жалбите от жени, които са нападнати и обрани по един и същи начин, а описанието на всички съвпада – трима млади роми, въоръжени с метални тръби и ножове. Въпреки че на два пъти се измъкват от полицаите, те не спират набезите си – напротив, вече се насочват и към сами и по-слаби мъже, които за по-сигурно не просто удрят, а брутално пребиват. Има случаи и на душени момичета… А в социалните мрежи все още стоят клипове на Младенов, на които се хвали с пачки, диша балони с райски газ и демонстрира арогантно поведение.

Димитър Петров

е полицаят, дежурен онази вечер. Още на 17-и вечерта той и колежката му получават сигнал, че младо момиче е ударено с метална тръба и ограбено от трима младежи, отговарящи на описанието на издирваната от месеци банда. Жертвата заявява пред полицаите, че е заплашвана и с пистолет.

Няколко патрула започват да обикалят района, когато около 2 през нощта на 17-и срещу 18-и получават сигнал от охранител на търговски център в района на нападенията, който също описва трима нарушители с вид на престъпници, опитали да влязат в обекта. Така се стига и до преследването им, впоследствие – и до улучването на един от въпросните, който секунди преди да бъде прострелян, посяга към чантичката, която държи – ясен знак за полицая, че явно наистина разполага с огнестрелно оръжие, което смята да използва срещу тях. Веднага след като е улучен, именно полицаят го откарва в болницата, но малко по-късно Младенов умира.

За Димитър Петров още тогава се разбира, че многократно е награждаван, изпълнява с необходимата отговорност задълженията си, а професията му не приема просто като просто, а призвание да служи на хората. Освен много съвестен, е и добър човек – след едно от нощните си дежурства, отива да дари кръв за онкоболно дете.

Или по-точно – беше добър човек, защото в ранните часове на 18.11.2024, точно година и месец, след като прострелва Младенов, Димитър Петров слага край на живота си, обесвайки се на уличен стълб за осветление на Околовръстното шосе в столицата, облечен в униформата си…

Най-вероятната причина е, че края на миналата седмица получава призовка да отиде и да му бъде връчено обвинение, че умишлено e убил Младенов. По думите на някои адвокати, заплашва го и затвор. Малко по-късно се разбира, че след като не се е прибрал към полунощ, приятелката му, с която е живеел, се е обадила, за да сигнализира колегите му. Последните му думи към нея били, че не иска да е тежест на никого, а тя самата казва, че от месеци бил в тежко психологическо състояние.

Законите

у нас често са прекалено снизходителни към престъпниците, а са доста по-тежки за онези, от които се очаква да ги спрат. Законът за МВР регламентира, че употребата на огнестрелно оръжие е допустима в ситуация, в която здравето на полицейския служител или на неговите колеги е застрашено, но с уточнението, че огнестрелно оръжие може да се използва, но в такава степен, че да се причинят минимални увреждания на лицето. Това на практика е доста витиевато – хем служителите на реда имат правомощия, хем трябва много да внимават случайно да не увредят тежко или убият престъпник.

По същия начин е и с жертвите, които ако имат късмет да оцелеят при нападение и се опитат да се защитят, трябва да са наясно, че ако не са използвали същото оръдие, което нападателят им – има опасност да влязат и в затвора. Жертвите – да, не престъпниците. Как и откъде се очаква някоя жена да разполага с нож или метална тръба докато се придвижда по улиците или да е толкова добра в ръкопашния бой, че да им отвърне с юмруци? Много от законите ни са морално остарели, за което нееднократно са говорили и юристи, но до момента, години след 89-та, съдебната реформа продължава да се разбира единствено като да махнем неудобните прокурори (предимно), за да ги заменим с наши послушни хора.

У нас няма и тази свобода за полицейските служители, както е в редица други страни. Свободата, че твоят живот и животът на жертвите е по-важен от този на престъпниците, и при най-малката заплаха за полицаите или за гражданите, извършителят рискува да бъде застрелян на място като куче.

НПО-тата, моралистите и двуличните журналисти

са от другата страна на същата монета, която толерира престъпниците, особено ако са роми. Това е любимият етнос и на Български Хелзински комитет, който не пропусна да излезе с изявление след този случай. Полицаят, видите ли, бил нарушил брутално закона, брутално. И категорично заслужавал наказателно обвинение. Председателят на БХК Красимир Кънев още през 2023г. коментира, че „Факторите, за които става дума когато се коментира абсолютната необходимост са – характерът на извършеното престъпление, представлява ли лицето актуална опасност за някого, какъв вид оръжие трябва да бъде използвано, къде да бъде насочено то. Нито един от тези фактори не изглежда да е бил адекватно преценен в тази ситуация“.

Ако си мислите, че тези му думи не оказват влияние на съда, жестоко се лъжете. Особено на съдии, които по един или друг начин са свързани с това или подобни НПО-та – било чрез финансиране на различни активности, било чрез общи интереси, било чрез една или друга партия, която получава пари и си „сътудничи“ с някои неправителствени организации.

Повечето неолиберални медии също отдавна обслужват крайно опасния наратив, че циганите може само да са привилегировани, не и отговорни, а всеки опит нещата да бъдат наречени с истинските им имена, бива определен за хомофобия или расизъм. Поради тези причини месеци наред по разни сайтове, вестници и тв шестваха близки на Младенов, но никой не си направи труда да потърси жертвите му, нито техните майки и бащи, близките на удряните по главата напълно невинни, на душените, на ръганите с ножове.

И когато се заговори за адекватни наказания срещу подобни завършени престъпници – въпреки крехката им възраст – веднага скачат една тумба грачещи представители на някои либерални партии, според които същите тези индивиди всъщност били жертвите. Не само в този случай, по принцип.

А накрая, както често се случва у нас, доброто не победи – напротив. Отиде си мъжът, който посмя да се изправи срещу изверги, тормозещи цял квартал поне година, защото както се оказа след това, от началото на 2022г., до септември 2023г., над 51 са пребитите деца, жени и мъже в района, като за голяма част има данни, че са жертви именно на бандата от „Ботунец“. А кой знае още колко не са стигнали въобще до полицията, знаейки, че дори да влязат в затвора, въпросните след някой и друг месец отново ще са на свобода.

Къде е моралът? Къде са защитниците на хилядите знайни и незнайни жертви, за живите от които остава само надеждата, че никога повече няма да срещнат посегналите им веднъж? Къде са тези, които ще помислят за семействата на убитите невинни?

Как колегите на Димитър Петров да вършат спокойно и свободно работата си, когато законът често звучи, сякаш писан от защитници на убийци, изнасилвачи и обирджии. Как полицаите да могат да използват оръжията си, когато освен законите, срещу тях скачат дежурни медии, плямпала и НПО-та, които врякат, че всеки престъпник, особено ако е ром – бил той и рецидивист – има и трябва да има повече права от всеки от нас. Как очакваме от полицаите да ни защитават, когато държавата не защитава тях, когато вместо майка, е мащеха за тях?