– Проф. Пантев, когато се говори за Деня на независимостта, обикновено се изтъква, че е плод на добра дипломация. Какъв акт е обаче Съединението?

– Това е рядко случваща се в европейската история акция, която не се съобразява с предписанията на дипломацията, не се страхува от опасни последствия и реакции. Заради това можем да кажем, че Съединението е една от най-светлите дати в тъмата на българското минало в продължение на четири столетия.

– Сблъсквали ли сте се с митове около тази дата?

– Когато говорим за събития, достойни да бъдат отбелязвани и обяснявани, няма как да не се сблъскаме с преувеличения. Но основното, което трябва да помним, е, че в Източна Румелия има турци, гърци, евреи, няма само българи. Само че турското население не се съпротивлява на това действие. Източна Румелия започва да се възприема като една европейски конструирана държава, а съседното Княжество България води политика, която не преследва малцинства и се стреми да се интегрира към европейската система. Поради това този акт става сравнително безкръвно. Разбира се, тук трябва да отбележим, че в Източна Румелия няма турски гарнизони, което все пак е заслуга от резултатите на Руско-турската освободителна война. Така че можем да кажем, че това Съединение беше подготвяно дълго и както твърдят самите участници, „по начин най-благороден“.

– Тоест моментът да се осъществи е назрял и е очакван?

– Точно така. Още през 1880 година има опити, дипломатически мисии, посещения при европейски министри, авторитети и др. Така че това не е неочаквано. Изненада е само времето – денят и начинът на осъществяването им. Тогава дейците са били със съзнанието, че ще успеят в начинанието си. Така че е съществувало риск, защото последва и коварната атака на Сърбия. И неслучайно историчката Барбара Йелавич казва, че крал Милан е спасил Съединението, защото след победата над Сърбия било невъзможно да се развали съединителският акт.

– Има ли обаче и политика в този акт? Или по-скоро е защита на идеали?

– Разбира се, че има политика с национална цел. Тогава всички одобряват Съединението. Дори има упреци през следващата година, че не е направено и в Македония. Но там е по-сложно. Оттам произтича великата фраза „Съединението прави силата“, като не се има предвид само териториално съединение. Става дума за съединение на волята, на духа и усилията.

– Сами ли наистина осъществяваме това дело? Как действа точно Русия – вярно ли е, че се дистанцира?

– Тя се дистанцира дотолкова, доколкото вече е решила, че нашият княз е чужд и враждебен на руските интереси. Но има една фраза на руския император, който казва: „За разделяне и дума да не става“. Когато предупреждават турците да не навлизат в Източна Румелия, това до голяма степен прави събитието опасен, но значим акт за цялата европейска история. Не можем да кажем, че Русия, която вижда, че рухва Берлинският конгрес и се възстановява част от идеята за Санстефанска България, се е водила от това, че князът е отписан от списъка на приятелите. Но елитът на руската дипломация одобрява този акт. Идеята, че не са пратени руските офицери на фронта, е глупава, защото Русия не може да прати техни офицери в българската армия да се бият. Русия не е във война с Турция, за да прати войски, нито със Сърбия. Но цялото изкуство на армията ни тогава и на нейния команден състав до голяма степен се дължи на руските инструктори. В първото Народно събрание след Съединението Александър Батенберг изразява благодарност към руснаците над българското войнство.

– Каква е армията ни тогава?

– Тогава никой не е очаквал от нея, че ще извърши такъв подвиг – и като дислокация, и като храброст. В крайна сметка рядко в европейската история можем да видим в една война малка държава като България да удвоява своята територия и то дава само 700 жертви. Жалко за загиналите и техните майки, но са съмнително малко за такава грандиозна за балканските мащаби победа.

– Изненадваме ли с действията си Великите сили?

– Да, дори Иречек пише на Григор Начович писмо, в което казва „Сега светът ви гледа по друг начин“. Дотогава България се е смятала за кукла в ръцете на руската политика, за изкуствена държава, въпреки че доста неща вече са осъществени – като държавни институции и най-вече армия. Но вече светът започва да гледа на страната ни по друг начин.

– Тоест успяваме да си извоюваме уважение?

– Точно така. От края на 19-и век българската армия до 1944 година респектира всичките си балкански съседи.

– Кои са героите на този велик акт?

– Герои са всички – от Чардафон и Захари Стоянов до обикновения войник, който умира на фронта. Неслучайно Вазов не прославя герои лично, а казва: „Българийо, за тебе те умряха“. Това е величието на този подвиг – не можем да градираме и да изброяваме имена.

– Какво тогава трябва да разкажем на децата си за тази дата, за този светъл празник?

– Трябва да кажем на децата си, че е имало хора, които не са се интересували само от сметките в дюкяните им или от кариерното си развитие, нито пък каква къща да си построят. Нека знаят, че някои българи са се обединявали от една идея, че отвъд вакарелските височини живеят наши братя. И когато княжевската армия влиза в Пловдив, тя се целува с местната жандармерия, защото това са българи. Но преди това Източна Румелия е побългарена по един естествен начин – българският език надделява.

– И все пак говорим за ценности, как изглежда този идеал от днешна гледна точка?

– Един исторически акт не може да има точна реплика и каквото и да е сравнение. И французите днес имат по-малко идеали, отколкото по времето на френската революция. Но има един завет в една песен, че не всичко е материално свързано. Днес всеки, който скача по два пъти на площада, става началник, политик. Дейците на Съединението може да са имали някакви амбиции, но оправдават идеята, че братята ни отвъд вакарелските височини заслужават нашата дързост и храброст, които предприемаме.

– Как ви изглежда днес надписът „Съединението прави силата“ от сградата на Народното събрание? Можем ли изобщо да говорим за някакво съединение вече? Като че ли всичко е свързано с противопоставяне.

– Не бих казал, но трябва да е ясно, че сами си избираме хората, които да ни представляват в Народното събрание, и не бива да се сърдим на никого. Така че, когато приемаме поражения, ние сме част от това, всички носим отговорност. Българският етнос, който беше доминиращ на Балканския полуостров, днес има по-малки държавни очертания. Но трябва да направим България такава, че дори т.нар. задграничните българи да имат симпатии и респект към държавата ни.

– Трябва ли днешните политици да се ръководят повече от този принцип? В съединението ли е наистина силата?

– Не бих казал, че има рецепта, но все пак трябва да знаят, че правейки нещо за себе си, дори да се стремят към лични облаги, те трябва да правят нещо и за обществото. Това е основният елемент на Ренесанса, на Възраждането и на българското националноосвободително движение. Покрай личната амбиция трябва да правиш добро и за отечеството, нещо, с което ще останеш.

– Днес често обичаме да си говорим за лидери. Виждате ли такива сред днешните политици, каквито е имало и преди?

– Да си призная, за мен е обидно да наблюдавам съвременните политици. Не заслужават нашето внимание. И трябва да кажа, че безразличието, което нося, е укоримо, защото с безразличие нищо не се променя. За да има лидер, е необходима среда. Кенет Кларк казва, че уважава надарените от Бога таланти и онова общество, което позволява те да се развият. Самотниците в политиката са завършвали с крах.

– Трябва ли да поглеждаме повече назад към историята и да търсим там отговорите на днешните въпроси?

– Едно общество не може да живее само с история. Една историческа теза има стойност само когато има съвременни потвърждения. Както ви казах, французите не са от онова време, но все пак потвърждават изцяло някогашното поведение на техните прадеди. Когато говорим за съдбата на България, трябва да имаме предвид, че няма поединично спасение. Нашите деца и внуци трябва да се чувстват съпричастни към родината, в която, както се казва, „първо мляко си засукал“. Има хора, които са ампутирани от това чувство, няма защо да ги корим. Всичко при патриотизма е емоция. Като се каже български национален интерес, не знам опълченците да са отбранявали Шипка заради интереси. Самата дума е вулгарна, интереси имат всички. Ние се жертваме и се отдаваме за нещо по-идеалистично от това да си издигнем къща някъде.

– А изопачава ли се историята според вас, както твърдят някои ваши колеги?

– Не бих казал, не може да се изопачи. Не можем да скрием, че ние първи падаме под турската власт и последни ни освобождават. Има неща, които са драстични и не можеш да кажеш, че не са така.

– Защо празниците пораждат такова разединение сред нас? Има идея и за промяна на датата на националния ни празник и той да стане 24 май.

– Смятам, че това е парвенюшка глупост, защото празниците са триумф на нещо, което си е заминало, но завинаги останало в нас. Не може да пренебрегнеш празник само защото в момента не е удобен. Имам чувството, че нас ни е срам, че руснаците са изгонили турците от българските земи. Ами ако можехме сами да го направим, щеше да е добре. Но това не е било възможно. И то по всеизвестни причини. Има неща, които вместо да се скриват, трябва да бъдат обяснени. Тогава щеше да стане ясно, че без външна намеса не можеше черешовото топче да победи една империя, разпростряна на три континента.

– Вие сте в инициативния комитет за свикване на референдум за запазване на 3 март като национален празник. Защо някои смятат, че датата продължава да предизвиква противоречия?

– По принцип всичко може да поражда разногласие. Всички модерни страни вземат дати от съвременната си история. У нас българска нация, в модерния смисъл на думата, има едва от началото на 30-те години на 19-и век. Това са модерни представи.

Това е той:

Проф. Пантев е роден е през 1939 г. в с. Раковица, Видинско

Работил е в Института по история при БАН

Преподавал е в Софийския университет „Св. Климент Охридски”

Специализирал е в Англия и САЩ, където също така е и преподавал

Специалист по нова история на България и по история на международните отношения ХIХ-ХХ в.

Беше депутат от Коалиция за България три мандата