Ако сте посещавали традиционния за лятото във Варна Международен панаир на занаятите и изкуствата, няма начин да не сте забелязали Дарина и да не сте я запомнили. Това е младата, красива и усмихната жена, която тъче на един огромен стан. От сръчните й ръце излизат красиви и пъстри черги, които носят огъня на нейните емоции, но и родната традиция. Влязох в ателието й за първи път преди няколко дни, когато правихме интервюто, а имам чуството, че я познавам отдавна. Толкова лъчезарен и отворен човек е тя. А ателието й е така уютно и слънчево, че не ти се излиза от него – навсякъде черги и пъстри вълнени конци. „Мечтая си да дойде момент, в който да мога да подарявам всичко, което изработя, тогава ще бъда най щастлива”, ми каза Дари и аз й го пожелавам от сърце.
–    Дари, от колко време се занимаваш с тъкачество и как започна?
–    Вече 9-а година. Всичко започна като на шега. В основата беше един мой спомен от детството. Помня как като съм била на 5-6 годинки съм гледала с голям интерес как моята баба тъче. Това ме провокира на една по-зряла възраст да се обърна към този занаят. Първоначално идеята ми не беше  това да ми става професия, исках да усетя какво е изживявала моята баба на стана. Не знаех къда да намеря човек, който да ме научи. Мислех, че трябва да открия някоя възрастна жена в някое село, която да ми покаже как се тъче. Така много години обикалях по селата, търсех, питах и все не можех да намеря, докато през 2008 г., на Международния панаир на занаятите и изкуствата във Варна срещнах моя учител – Веселин Фесчиев – един от най-добрите майстори тъкачи в България. Оказа се, че той също дълги години е търсил ученика, на който да предаде своите знания. Още първия ден, в който се запознахме, започнах да се уча да тъка и оттогава до сега не съм спирала.

–    Трудно ли беше в началото?
–    Не, то изобщо не е трудно да се тъче. Навремето в почти всяка българска къща е имало стан и всяка жена е можела да тъче. Не е трудно, просто се изисква много търпение.
–    Има ли нещо вярно в това, че занаятът се краде, а не се научава?
–    Сигурно има нещо вярно, обаче Веско е толкова чиста и отворена душа, че не крие нищо. Ние и сега си общуваме непрекъснато, коментираме си техники на работа, комбинации на цветове. И той и аз сме застъпници на идея, че толкова малко занаятчии останахме в момента, че е глупаво да се крием. По-скоро е добре да се опитваме да популяризираме всеки своя занаят.

–    Имаш ли представа колко са хората в страната и във Варна, които се занимават с този занаят?
–    Тези, които активно и професионално се занимават с тъкане и разчитат на това за да си изкарват прехраната са не повече от 10. Има много, които го практикуват като хоби, но тях не ги включвам. За моя радост тук във Варна сме на път да направим тъкачен център. Имаме няколко ученички, които вече професионално се занимават, с две от тях ще участваме съвместно на тазгодишния панаир на занаятите и изкуствата. За тях ще е първо участие, но те вече имат доста почитатели и ценители на работата си.
–    Къде се срещна с тях?
–    С Веско организирахме няколко поредни години курсове за тъкане, които бяха с идеална цел и там дойдоха наистина много хора, но малка част от тях се развиха в тази посока. Някои сядат на стана и опитват просто от любопитство, но разбират, че това не е за тях. Не беше така с Галя и Милена. Станаха вече пет години, откакто те са ни колежки и се занимават активно с тъкане.
–    Има ли интерес към занаята от страна на младите хора? Какво наблюдава по време на курсовете, а и по време на Международния панаир на занаятите и изкуствата във Варна, на който традиционно участваш?
–    Хората, които са от по-възрастното поколение за тях е ясно. Когато ме видят на стана, това предизвиква у тях носталгично усещане, винаги се спират и ми казват – и моята баба също тъчеше, аз също съм опитвала.
–    А дават ли ти съвети?
–    И това се е случвало (смее се)… Но аз ги приемам… По-радващото е, че и на младите хора също им е много интересно. И на децата… Особено на децата… Те застават до мен и гледат като хипнотизирани…

–    Защо е този интерес, как си го обясняваш?
–    Не знам кое предизвиква интереса точно. Първо всичките, неща които произвеждам – черги, торбички и т.н. са много цветни. След това самият стан също е интересен, а и работата е атрактивна, интересно е как се случват нещата – преплитат се нишки, сменят се цветове, совалки хвърчат от ляво на дясно. Но по-скоро си мисля, че хората не очакват да видят една млада жена, със съвременен външен вид, да се занимава с такъв занаят. Мисля си, че това е едно от основните неща, които ги привлича, а и провокира желанието и на други млади хора също да се занимават с тъкане.

–    Каква е спецификата на работа?
–    Изобщо не е трудно… Основното е да се преплитат нишките…
–    А има ли къде да се сгреши?
–    Е, да може и да се сгреши, но то както има тъкане има и разтъкаване (смее  се)… Няма нищо фатално…

–    Какво те вдъхновява? 
–    Всичко може да ме вдъхнови… И твоята усмивка в момента… Понякога се събуждам с модел на някаква конкретна черга. Друг път, когато вляза в ателието ме привличат определени цветове, навивам си ги и сядам, без да мисля какво точно ще се получи в крайна сметка. Само хубави неща могат да ме вдъхновят. Когато ми е напрегнато, притеснено, ако имам някакви проблеми, не мога да седна да тъка. Това са единствените моменти, когато не сядам на стана. Има  колеги, които са на обратния принцип. Те казват, че когато са напрегнати се успокояват, щом седнат на стана. При мен не е така.
–    Семейството подкрепя ли те? Все пак голяма част от денонощието ти преминава в ателието…
–    Изключително много ме подкрепят всички. Нямаше как да стигна до тук – тъкането да ми стане занаят, да мога да съм толкова отдадена, ако нямах тяхната подкрепа. И съпругът ми, и децата ми и нашите родители, всички се радват на моите успехи.
–    Колко време отнема изработването на една черга?
–    Различно е… На ден може да се изтъче не повече от 1 квадратен метър. Ако чергата е с повече орнаменти става много по-бавно. Ако е по-обикновена, може да се изтъче за 2, 3, 4 дни. Ако е по-сложна може да отнеме и 2-3 седмици. Всичко е приблизително.
–    Освен черги, какво друго изработваш?
–    Опитвам се да измислям все нови и нови приложения на тъканите, за да може и хората, които идват в моето ателие или ме виждат по изложения да разберат, че нещо, изработено по древна техника има приложение и в съвремието. Правя чанти със съвременен, дори спортен дизайн, раници, в които съчетавам тъкан текстил и естествена кожа. Ключодържатели, калъфи за тефтери и книги, възглавници, пана, тапицарирани табуретки. Интересно ми е да експериментирам.

Снимки Личен архив

 
–    Какви хора те търсят, предполагам има доста чужденци? Има ли млади хора, които идват, за да си купят тъкани изделия?
–    Да, чужденците много ценят ръчната изработка по принцип. Тъй като ние се съобразяваме с реалностите на българския пазар, цените при нас са доста по-ниски, отколкото навън. Те оценяват качеството, а и знаят, че купуват нещо ръчно изработено на много по-ниска цена, отколкото биха си го купили навън. А относно младите хора – да, предимно млади хора всъщност ме търсят и купуват мои неща. Те определено са ценители. Нещата, които изработвам не са насочени към масовия потребител, аз и не очаквам всеки да ги харесва. Радващото е, че и интериорни дизайнери, съвсем млади и току що завършили университет се обръщат към моите тъкани и по много креативен начин намират приложения дори в една много модерна обстановка.

Снимка Личен архив
–    А в твоя дом има ли от твоите черги?
–    (Смее се) Много хубав въпрос. Нямам! В началото най-голямото ми удоволствие беше като изработя нещо да подарявам на всичките си приятели и познати черги. След това, като започнах да участвам по изложения, някак все не ми остава време да си изтъка за мен.
–    Не ти ли липсват произведенията след като ги пуснеш да живеят собствен живот при други хора?
–    Не, не ми липсват! Аз им се радвам в момента, в който ги тъка. След това за мен е удоволствие, че ще радват някой друг!
–    Случвало ли ти се е да правиш черги по поръчка?
–    Да и това ми се e случвало, но абсолютно винаги предупреждавам човека, който ми е дал някакви насоки за цветове и орнаменти, че със сигурност няма да стане същото, което сме говорили в началото. Когато сядам на стана почти винаги имам някаква скица, схема или поне насока какво точно ще тъка. Но щом започна да работя, в момента ми хрумва нещо друго, което преценявам, че би допринесло повече за добрия вид на чергата и не се замислям, правя го – веднага!
–    А случвало ли се е да стигнеш до някъде и да кажеш – не, това не ми харесва, започвам от начало?
–    Случвало ми се е. Не знам как да го обясня. Когато започвам да тъка една черга в момента аз съм в определено емоционално състояние, но тя не става за един час да речем, докато аз съм в това състояние. На следващия ден моето състояние вече е претърпяло някаква промяна. Може би точно от там идва и това, което преди малко казах, че на момента решавам и променям първоначалния замисъл. Когато дойде време да завърша цялата черга – случвало се е да кажа, о, това как можах да го направя така.

–    Познаваш ли какви емоции са те вълнували, след като видиш накрая чергата, която си изтъкала?
–    Да… Винаги са еуфорични (смее се).
–    А хората, които те познават, те долавят ли емоциите ти според твоите произведения?
–    Да, интересно е, че те също усещат настроенията ми по чергите. И не само моите близки, а и хора, които редовно се отбиват в ателието ми, но не са ми близки, просто им е интересно да видят какво ново съм направила. Наскоро мина една дама и като видя последните черги каза: „А, Дари, сега си много весела”… Сезоните също ми влияят. Зимата ми се работи с по-топли цветове, по-спокойни. Лятото използвам по-ярки, по-живи тонове…

–    А има ли време, в което не ти се работи?
–    Случвало се е… Но ако не съм в ателието, това не означава, че не мисля отново в тази посока. Аз дори когато се разхождам, поглеждайки някоя сграда да речем, виждам модел за черга.
–    Децата ти какво мислят за твоята работа?
–    Смятам, че са много горди. Малко деца могат да се похвалят, че майка им се занимава с тъкане. Когато кажат, че майка им тъче, другите деца обикновено не знаят какво е това и те започват да им обясняват, много често ми водят свои приятелчета, за да покажат какво работи мама. Това сега се случва на малкия ми син, големият вече ги е изживял тези неща, сега друго го вълнува, но и той мисля, че е горд.
–    Обменяте ли все още идеи с твоя учител, научава ли и той нещо от теб?
–    Сигурно… Той е изключително отворен за идеи, не се взема на сериозно, за да каже аз знам всичко и край, няма какво повече да науча. Напротив! Веско е изключителен човек! Само който не го познава, не може да го каже… Много съм щастлива, че животът ме срещна с него.

–    Същият въпрос ще ти задам за твоите ученички, ти от тях научи ли нещо?
–    Естествено! Много им се радвам, когато виждам, че те търсят и намират своя стил. Защото, когато научиш някого на занаят, естествено е в началото, докато усвои техниките, докато добие увереност да прави неща, подобни на произведенията на майстора си. Това не е копиране, подсъзнателно става. В момента в който те сметнат, че са усвоили занаята, започват да търсят своя стил. И на мен тогава ми става най-интересно да ги гледам, да им се радвам на развитието. Удоволствие е…
–    Удържаш ли на порива да ги посъветваш за нещата, които правят?
–    О, не, никога не ги съветвам, това не e обичайно за процеса на творчеството. Няма как да посъветваш някого, когато той изразява себе си, своите чувства. Не само, че нямам право да ги съветвам, а нямам и такава потребност.
–    Какво е бъдещето на занаята, според теб?
–    Старая се да е светло… И аз и Веско даваме занаята на всеки, който пожелае да го научи. С радио Варна бяхме организирали съвместно една работилница, в която се включиха повече от 300 деца от различни училища и детски градини, заедно изтъкахме една черга, която се казва „Пътеки към душата на България“. Аз си мисля, че от всички тези деца, с които сме тъкали заедно през годините по различни поводи, ако дори само едно или две след време се сети и продължи занаята, значи моята мисия ще е успешна.
–    А ти като дете опита ли да тъчеш заедно с баба си, или просто я наблюдаваше?
–    Не, само съм гледала, приемала съм го като някакво свещенодействие, даже не съм можела да си обясня как точно се получава. За мен наистина беше като някаква магия, може би затова тогава не съм поискала да пробвам. Но точно заради това се научих по-късно.

–    Мислила ли си понякога какво би си казала баба ти, ако види твоите черги?
–    (Въздъхва…) Да! Баба със сигурност много ми се радва. Усещам, че и сега е с мен и ме подкрепя много (поглежда към малка чернобяла снимка на възрастната жена, окачена на стената в ателието).
–    А труден момент в работата имала ли си?
–    Не (замисля се)… Няма нищо трудно.

–    Формирането на цената не ти ли създава трудност, за един творец сякаш това е най-сложното?
–    Така е, наистина. Вътрешно ми се иска да подарявам. И си пожелавам да дойде един момент, когато ще мога да го правя… Просто да творя и да подарявам това, което изработя… Не знам как точно може да се случи това, но тогава бих била най-щастлива.
–    Има ли нещо, което не съм те попитала, а искаш да кажеш?
–    Много неща искам да кажа и много неща не си ме попитала… Я да помисля… Искам да кажа: „Горда съм, че съм българка!” Мисля, че това изчерпва всичко…

източник: информационна агенция черно море