Празникът на светите равноапостолни Константин и Елена в народните представи е известен и като „денят на огъня“, на нестинарите. Чрез целия празнично-обреден комплекс се отбелязва краят на пролетта и началото на лятото – именно в периодите на прехода се активизира хтоноса и с поредица от обредни практики трябва да се подсигури здраве, плодородие и благополучие. В народния обичай някои изследователи откриват елементите на древнотракийските езически култови ритуали, свързани с култа към огъня и Слънцето, а според други са налице и остатъчни елементи на раннохристиянската религиозна обрядност, свързана с Благодатния огън и идеята за Възраждане, при която се носят запалени свещи в процесия. В християнството Благодатният огън е свещен, той има видоизменени характеристики и изразителни съзидателни функции – той не отделя топлина и не причинява изгаряния. Доминиращо негово качество е излъчването на светлина, а тя е един от водещите символични материални елементи на християнската религиозна обрядност и богослужението. Празникът се отбелязва на 21 май – денят на игрите в огъня е намерил своята приемственост и е постигнал календарната си адаптация към Празника, отбелязван в чест на светите равноапостолни Константин и Елена. Идеите за приемственост и интеграция между културните пластове, за хармонично единство между езическа ритуална обрядност и християнски обреден комплекс се потвърждава и от факта, че нестинарите играят в огъня, носейки в ръцете си икони на свети Константин и Елена. Отдаването на почит на двамата светци е свързано и с факта, че те имат изключителен принос към историята и развитието на християнството. Император Константин Велики извършва революционни промени в устройството на Римската империя с издаването на Миланския едикт от 313 г., по силата на който християнството се признава за официална религия, равнопоставена на всички останали вероизповедания на управляваната от него територия.

Подготовката за празника започва няколко дни предварително – събират се средства за общ курбан, на мегдана се подготвя кладата, почистват се всички кладенци и извори в населеното място и околността, след което се пие вода от тях, момите и момците връзват люлки, на които се люлеят, извива се обредно хоро, начело с иконите на свети Константин и Елена, под звуците на тъпана нестинарите играят своите ритуални танци в огъня, обкичени със златни и сребърни монети…

– Присъствието на ВОДАТА в религиозната обрядност на празника не е случайно – освен че е символ на живота с неговата неизчерпаемост и необятност, едни от основните функции на водата са съзидателната и очистителната и именно те са предпоставка за наличието й в повечето очистителни ритуали. Колективното почистване на кладенците и изворите в населеното място и околността представлява своеобразно маркиране на територията, отделяне на урбанизираното пространство от чуждото, неусвоеното.

– Ритуалният ОГЪН е езическа култово-обредна практика, която има пряка връзка както с култа към Слънцето, така и с покровителите на домашното огнище. Огънят е символен елемент, който има две естества, две функции – разрушителна и съзидателна. Подобно на водата, той има способността да пречиства. В подготовката на жертвената клада участие взимат всички, тя се изгражда с общи средства. Във вечерта на Празника дървата се запалват и всички се събират около кладата, слушайки ритъма на ритуалния, свещения тъпан и хороводните напеви. Когато огънят стихне, жаравата се разстила във формата на кръг, който символизира пламтящия слънчев диск и изразява съвършенството, божественото начало. Около него се извива обредното хоро, начело с иконите на светите равноапостоли Константин и Елена. В жаравата боси влизат нестинарите – пътят им върху пламтящите въглени е една доброволна саможертва, целяща изчистване на всеобщите грехове. Техният обреден танц е една временна смърт, един опит за надникване в отвъдното, където има неизползвани все още познания и възможности за ново начало, за по-добър живот.

– За първи път НЕСТИНАРСТВОТО като народен обичай е описано от Петко Р. Славейков през 1862 г. Според легендата, първата нестинарка се появила, за да изкупи греховете на жителите на с. Българи. Счита се, че това е божия дарба, призвание, което се предава по наследство. Нестинарите имат функциите на медиатори, на посредници между нашия свят и отвъдното. По време на свещенодействието си, на своя обреден танц, те изпадат в състояние на транс и нерядко изричат пророчески думи, отнасящи се за бъдещето, за здравето и благополучието в селото. В много голяма степен ритуалният танц е насочен и към преодоляване на злото, към осигуряване на покровителството на свръхестествените сили при постигането на здраве, плодородие и благоденствие в новия аграрен цикъл. Една от предпоставките за обредно посвещаване е спазването на строг пост и въздържане от всякакви лоши мисли или действия. Нестинарите обикновено са хора, живеещи в уединение, откъснати от суетата на околния свят. Най-често са жени, имащи по-изострена сетивност и изразителна емоционалност. Съществуват много и различни схващания за етимологията на думата „нестинар“ – според някои, името произлиза от гръцкото „анастенагмос“ (въздишане, пъшкане), което издават нестинарите по време на ритуалния танц. Според други е възможно да произлиза от гр. „анастено“ (възкръсване), което да навежда на мисълта за дълбока връзка с раннохристиянския обичай, свързан с Благодатния огън , при който се носят запалени свещи в процесия. Според трети източници, наименованието произлиза от гр. „(х)естия“  (огън, огнище), което подсказва връзката на нестинарите с древните божества-покровители на домашното огнище и функциите им на медиатори, на сакрални лица при осъществяването на комуникация с тях. Така нестинарите продължават традицията на първожреците, които владеят, притежават и управляват  магическата мощ на социума в древните мистерии на траките. В наши дни, обаче, нестинарството е само туристическа атракция. Изпълнителите на танца биват наричани „огнеходци“ и те не притежават качествата и митологизираните дарби на старите нестинари, на тяхната самобитна природа.

– Един от задължителните елементи в облеклото на нестинарите е присъствието на златни и сребърни монети – с блясъка и формата си те наподобяват слънчевия диск, изразяват съвършенство и божественост. ЗЛАТОТО и СРЕБРОТО са не само символ на благополучие, те имат и апотропейна функция – да предпазват от зловредни влияния. Повечето древни общества възприемат златото и среброто като символни елементи, като неизменна част, присъстваща в ритуалната обрядност на цялостния култово-религиозен комплекс. Нерядко се приемат и като символ на отвъдното и това обуславя присъствието им в нестинарския обреден танц . В народните представи златото и среброто са нетленни и непреходни – всичко нетленно и непреходно е свято.

– Около нестинарския огън се извива ХОРО, начело с иконите на светите равноапостоли Константин и Елена. Хорото е сакрален, небесен танц на българите и означава „единство от много танцуващи“. По своята същност то представлява вид имитативна магия за предизвикване на плодородие, при която човек прехвърля своите положителни качества върху природата и явленията. Изборът на танцуващите не е случаен – обикновено това са жени, което говори за връзка с култа към богинята-майка, към пораждащото начало. Важно е те да имат много деца, да се радват на дълъг живот и добро здраве. Хорото е отворено, което говори, че участниците са отворени за социума и осъзнават важността на мисията си. Подскоците, които танцуващите правят, са своеобразна магия за растеж на житото, трикратното въртене носи в себе си енергията и посланието на числото 3, а движението наляво има пряка връзка с нощния завой на Слънцето към нов ден, ново начало, към пролетното пробуждане на природата за нов живот. Древните българи са считали, че когато танцуват ритуалното хоро на Танг-Ра, те са „рат“, т.е. постигат ниво на духовно сходство на всички участници, на единство. Хороводните напеви на участниците в ритуалния обряд са вид вербална магия за плодородие, но и същевременно подпомагат нестинарското навлизане в състояние на транс. Понятието „хор“ изразява единство, постигнато чрез участието и съвместяването на група хора. При пеенето е „хор“, при танците е „хоро“, при множество човеци е „хора“, при говоренето е „хоратя“ (от „хортуваме си“- „говорим си“). Хоровото пеене произхожда от древен Шумер, от възхваляващите химни в чест на Божествата.

– Особено важно място в ритуалната обрядност на Празника заема нестинарският,СВЕТИЯТ ТЪПАН, който се съхранява в дома на главния нестинар при иконите на св.Константин и Елена. Обикновено се предава по наследство. Магията на звуците и ритъмът на тъпана трябва да подпомагат навлизането на нестинарите в състояние на транс и в осъществяването на връзката им с отвъдното. Според много от изследователите на народния обичай музиката може да се възприема като космичен ритъм, като сакрална ос, по която се осъществава посредничеството между световете.

–  СВИРАЧЪТ също заема ключово място в ритуалната обрядност на празника. Неговият избор не е  случаен – владеейки магията на музиката, той също има функциите на медиатор, на посредник между световете. Народът ни има една прекрасна поговорка, според която: „Както от всяко дърво свирка не става, така и от всеки човек свирач не бива.“. Нерядко свирачът е овчар или пастир, което говори за прерогативите му на водач, на лидер, а оттам произхождат и функциите му на жрец.