Често в медийното пространство се представят на широката общественост българи, реализирали се зад граница. В общия случай те разказват причините за техния успех извън нашата страна, с какво животът в съответната държава е по-благополучен  и защо не биха се върнали отново. В рубриката „Лицата на промяната“ Ви показваме наши сънародници, най-често млади, които са избрали друг път – временно или пък постоянно да се завърнат у нас, за да реализират свой проект. Това е нашият начин да извадим положителните примери от настоящето на преден план, тъй като вярваме, че те никак не са малко.

В следващите редове ще Ви представим интервю с 22-годишната Елена Балабанска. Тя е завършила бакалавър „Архитектура“, а след приключването на образованието си се връща у дома, за да се посвети на един проект, който заслужава нашето внимание. Елена и екипа й проявяват жив интерес към една малко позната тема у нас, свързана с дейността на български архитекти зад граница, работили усърдно в над 25 държави по света в периода 1960-1990 година. Във визитната картичка на всички тях влизат емблематични сгради от африкански и азиатски държави като Тунис, Нигерия, Сирия, Афганистан и много други.

Разкажи за себе си с няколко думи.

Казвам се Елена Балабанска. Завърших Немската гимназия в София, а след това заминах да уча архитектура в Manchester School of Architecture към University of Manchester. По време на следването си се заинтригувах от износа на българската проектантска дейност в Африка и Близкия изток по време на социализма. В продължение на 2 години се срещах със специалисти, работили зад граница между 1960 и 1990 година.  Бях учудена колко трудно се намира информация за построените обекти от българи по това време. Имах желанието да превърна проучването в проект, в който група приятели ме подкрепиха.

През януари се роди Сдружение Punct’o, стремящо се да повиши мотивацията и участието на младите хора в различни аспекти от социалния и културния живот чрез интерактивни събития и работилници. Първото отворено за широка публика такова ще е изложба на истории, снимки и чертежи на български проекти за обществени сгради в Африка и Близкия изток, както и интерпретации и анализи на студенти от УАСГ, ВСУ “Любен Каравелов”, НБУ и Manchester School of Architecture. Откриването ще се състои на 15 юни във Vivacom Art Hall.

С какво те заплени архитектурата?

Архитектурата като професионална сфера привлича креативни личности с това, че  обединява инженерни познания и творческа свобода. Архитектът обаче е и изправен пред предизвикателството да анализира и синтезира културно-социалните и социално-икономическите явления в дадена среда.

Как реши да развиваш проекта „Монументални истории: Българска архитектура зад граница между 1960 и 1990 година“? Защо един млад човек го вълнува подобен аспект на българската история?

Снимка от личния архив на инж. Гено Генов от строежа на Националния театър в Лагос, Нигерия. Сградата е завършена за рекордните 2 години от български строителни бригади с местна помощ за Втория фестивал на африканското изкуство.В събитието, провело се между 15 януари и 12 февруари 1977 година, участват около 16 000 представители на 56 африкански страни и нации.

По време на следването ми, дискусия с преподавателя ми д-р Лукас Станек провокира любопитството ми към работата на архитекти от бившия Източен блок в Африка и Азия. Той ми препоръча да прочета може би единствената обобщаваща статия, представяща работата на български архитекти и инженери в чужбина по време на социализма, написана от Григор Дойчинов – преподавател в Техническия университет в Грац. В нея той твърди, че стотици родни архитекти са се включили в научно-технически обмен между страни-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ. Реших да потърся из онлайн каталози на българските библиотеки и да разпитам приятели архитекти тук – до един всички те бяха озадачени. Любопитно е, че едва ли има човек, който да не е запознат с големия брой български медицински служители, работили в Северна Африка, но малко хора знаят, че част от болниците, в които български доктори са практикували, са проектирани и/или построени от родни специалисти.

Успях да се свържа с десетки архитекти и инженери, които са били активни в България и чужбина по това време. Увлекателните разкази за натрупания опит и за безбройните приключения във времена, когато малко хора са пътували извън страната, ме мотивираха да продължа да събирам информация по темата. Също ме накараха да осъзная, че тук има сериозен проблем с приемствеността между поколенията. Самата аз не знаех до преди няколко месеца, че имам роднина, който е бил инженер на един от най-големите реализирани обекти в Нигерия.

След като завърших, темата продължи да ме вълнува. Тук българската архитектурата от втората половина на ХХ век е недооценена. Обременена от спомена за социалистическия режим, тя е обект на неуспешни ремонтни опити, заличаващи отличителните й характеристики. Заради неудобна днес идеология, голям брой от социалистическите паметници с архитектурно-монументално значение са пред разпад. Проблемът, който наблюдаваме, обаче не е изцяло естетически или политически. Той е свързан с отношението ни към паметта. Разрушаването на паметници и заличаването на архивни документи от този период не е знак, че преходът е към края си.

Разкажи за бъдещите ти намерения по отношение на проекта, както и за самия екип, стоящ зад реализацията му.

Арх. Руси Табаков с вълнение разказа за проектите си зад граница и приключенията си в Афганистан. Той споделя, че за него сградата и околната среда са едно неразривно цяло и архитектът трябва да се съобразява с това.
Погледът му проблясва, когато говори и за другата си страст освен архитектурата – ските и преходите в планината.

По време на проучването разказвах на мои приятели за аспектите на научно-техническия обмен между България и страни от Африка и Азия. Намерихме допирни точки в бъдещите си планове и някак естествено се сформира екип с многостранни интереси и опит. Стефан, един от четиримата съоснователи на сдружение Punct’o, следва “Връзки с обществеността” в Софийски университет. Със Симон пък се дипломирахме по едно и също време, но той завърши “Компютърни науки и икономика” в Ланкастър, а Жени пък следва “Изкуствознание и артмениджмънт” в НБУ. Всички обаче ни обединява идеята, че чрез интерактивни културни събития можем да предоставим достъп до информация, както и пространство за обмяна на опит. Покрай първата работилница, която организирахме – Digital Fabrication Workshop, в проекта се включиха и няколко студенти по архитектура от УАСГ.

“Монументални истории” цели да запознае широката публика и да представи друга гледна точка за родната архитектура от втората половина на ХХ век. Екипът планира издаването на малка книжка, представяща по-голям брой проекти на обществени комплекси, която ще бъде разпространена в библиотеките из страната. Ще открием и поддържаме уеб страница по темата, с качени кратки видео интервюта. Ще продължим да качваме информация и на страницата ни във Facebook: „Българска архитектура зад граница“.

Защо според теб темата, която обхваща проектът ти, е непозната за широката аудитория?

Причините темата да няма широка популярност са няколко и са взаимно свързани. Обменът на строителни услуги между България и бивши колонии започва, когато ръководството на СССР създава Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) – социалистическа алтернатива на Европейската общност, чието приоритетно направление e научно-техническото сътрудничество между страните-членки и техните приятелски държави. При невъзможност за плащане държавите покривали дълга си с различни по характер суровини. Фактът, че предприятията са били успешни на пазара чрез принципи на свободния пазар, поражда противоречия към структурата на социалистическата икономика. Това може би е и една от причините темата да не е широко отразена още тогава.

След 1989 година някои от активните предприятия са закрити или приватизирани. Техните архиви изчезват безследно. Тези два фактора, както и липсата на ефективен диалог по темата, са главните причини за слабата информираност..

Стадионът Охене Джан в столицата на Гана е поредната сграда, дело на български архитект. Завършен и открит е през 1960 година под ръководството на арх. Александър Баров. През 2008 година той става място на провеждане на Футболната купа на африканските нации. За целта е реновиран и модернизиран, за да срещне стандартите на FIFA. Нещо повече – стадионът е и дом на два от най-известните футболни клубове в Африка, а именно Hearts of Oak и Great Olympics.

Смяташ ли, че архитектурата у нас е способна да впечатли с нещо света?

Реторичен въпрос. Имайки предвид географското местоположение и богатата история на България, със сигурност архитектурата по нашите земи може да впечатли. От тракийски гробници през цели възрожденски селища, заоблени модернистични балкончета от края на 30-те до социалистическите мемориални комплекси из цялата страна – България притежава богато архитектурно наследство.

Защо реши да се върнеш в България, макар и временно на този етап.

По време на следването ми често приемах доброволческа работа по света. Пътешествията ме вдъхновиха да ценя времето си и да се занимавам с каузи, в които силно вярвам. Тази енергия пренесох и вкъщи, защото тук се чувствам най-продуктивна.

Смяташ ли, че българската държава трябва да инвестира ресурси за популяризиране на соцтуризма у нас, предвид богатия набор от паметници, комплекси и сгради? Успява ли всъщност тя да осъществи някакви стъпки в тази посока?

Все по-голям е интересът и от историческите събития, и от архитектурното наследство на България от периода 1945-1989 година. Днес, въпреки демонтирането на голяма част от монументите в България, има над 150 паметника, построени по това време. Мемориалните комплекси и ансамбли като паметник „Създатели на българската държава“, „Бранителите на Стара Загора“ и „Пантеон на безсмъртните“ в село Гургулят съчетават градоустройство, архитектура и монументална пластика, характерни за този период.

Както арх. Емилия Кълева разказва пред Списание ”Едно”, през втората половина на ХХ вeк е създаден „мемориалният пейзаж“ в българските градове – възпоменателни препратки под формата на паметници в градските площади и мемориални надписи, типичен единствено за България от всички страни в бившия Източен блок.

Не малко неправителствени организации и млади артисти се интересуват от съхраняването на културното наследство у нас. Започнаха да се появяват „Комунистически турове“ из София и други градове, както и карта на социалистически паметници – socmonuments.com. Тези дейности обаче най-често не срещат финансова подкрепа от държавата. Междувременно, социалистическите монументи и музеи в тези и други местности, биха могли да привлекат десетки туристи от различни краища на България и света, давайки икономически тласък на градове като Димитровград, Шумен и Стара Загора.