Четири поредни концерта в зала 1 на НДК – мащаб, който малцина български изпълнители постигат. Веселин Маринов е в центъра на подготовката и въпреки напрежението, многото пътувания и липсата на свободно време, отново намира момент за разговор. И този път – както често се случва – говорим, докато е на път.

В думите му няма поза. Темите са истинските: липсата на време за близките, безкрайните километри зад волана, трудното настояще, което измества стария свят, и силата на публиката, която го държи на сцената вече 44 години.

– Тази година решихте да направите концерта в НДК с четири дати.

– Да, предните две години бяха с по три дати и особено миналата година всичко се запълни много бързо. Под влиянието на моите колеги от офиса решихме да опитаме с четири. Малко сякаш се поразглезих през последните 10 години – по два-три концерта, които се пълнят месец по-рано, а сега вероятно залата ще се напълни в последния момент. Дай Боже един-два дни преди това всичко да бъде продадено. Много съм щастлив, че имам възможност четири дни да бъда с моите почитатели.

Публиката ми дава сили и смисъл вече 44 години

– Има ли разлика в емоцията, изявата, чувствате ли се по-уморен в последния ден например?

– Не, няма как да съм по-изморен, емоцията завладява всичко. В момента, в който излезеш на сцената, приключват притесненията, съмненията и се отдаваш на това, което Господ ти е дал и си развил през годините. Много съм щастлив. Имам щастието хората да идват на нашите концерти след толкова много години. Догодина правя юбилей 45 години на сцената и се радвам, че идват, имат потребност.

Хората идват, защото имат нужда от тази музика

– И то – от малки до големи.

– Да, от малки до големи, сякаш са се разпределили поравно. Има всякакви хора, на които тези концерти носят радост.

– Тази година ви върви на “четворки”. Стават 44 години на сцена, които ще отпразнувате с четири концерта.

– Дори не бях се замислял, че са 44 години, които стават на 3 декември, когато беше първият ми професионален концерт преди много, много години. Даже ми прозвуча странно – 44, защото човек се сеща за юбилейните числа.

– А догодина празнувате и личен юбилей – 65 години.

– Не знам дали е за празник, но се чувствам много добре и много щастлив, че, живот и здраве, догодина ни чакат онези най-сладки концерти, които са само с хитовете. Песни, на които хората не се “кокорят”, както на новите албуми – да внимават, да слушат, да си избират своята песен – просто пеят. И емоцията е невероятна. Жалко е, че това се случва само през 5 години.

– А дали не може да го направите на стадион, вместо в “Арена София”?

– Не съм се замислял. Ето, виждам сега, че тези 16 000 билета ще се продадат до последната минута. Но пък стадионът е 40 000, все още не съм дорасъл за него. Може би някой ден ще се случи. Все още помня онзи момент от “Капките” – тези, които бяха на стадиона, няма как да го забравят. В една от паузите запях няколко песни и когато видях хората как пеят с мен… беше вълшебно. Тогава си помислих, че един ден може би ще взема това решение – да направя нещо подобно.

– Всичко това постигате с времето, не е като днес – бързо изгряват младите звезди. Това на характера ли ви се дължи?

– Може би на времето, в което израснахме. Времена, в които реализацията на един млад човек се дължеше на качествата му преди всичко и на желанието му да се развива. Докато в днешно време младите звезди, които набират много бързо скорост, са хора, зад които стоят мощни фирми, които залагат много средства. Както всичко в днешния свят – свързано е с много пари.

Докато аз някак си много бавно развих моето творчество. Имаше едни 13 години, в които хората не свързваха моето име с изпълнител от поп жанра. Тези 13 години имаше много удари, трудности, докато заслужих късмета да бъда поканен от композитора Тончо Русев през 1994 г. да работим заедно. И същата година, месеци по-късно, излязоха “За теб, Българийо”, “Ти си любовта”, “Горчиво вино” – и животът ми се промени. Бързото израстване е рисковано – ти не си подготвен за успеха, нямаш нужната рутина и качествата да го задържиш. Но такива са днешните дни – колкото по-мощна е фирмата зад него, толкова повече пари се инвестират в музика и клипове и самият изпълнител става популярен. Оттам нататък той трябва да има качествата да задържи този успех и да не го надценява.

Успехът, който идва бавно, учи на търпение и благодарност

– Това пък е развило вашите качества.

– Важното е, че аз много обичам това, което правя, и не ме натоварва. Превърнало се е в хоби и затова не чувствам натоварване, въпреки че благодарение на тази музика нямам личен живот – пътищата са безкрайни и километрите по тях.

Единственото, което ми се случва, е да се зареждам от идването на хората, емоциите и ежедневните хубави думи, които чувам по улиците и в разговори, снимки. Това са неща, които не се забравят и ме карат да се чувствам потребен.

– Със сигурност трябва да обичате това, което правите, защото като гледам програмата ви, вие просто не спирате. Има ли момент, когато да се приберете, да видите внуците?

– Лошото е, че внуците са на едно място, аз живея на друго и ощетявам близките си хора. Правя каквото мога за тях, защото това е абсолютно безвремие.

Не мога да опиша колко ми е хубаво с внуците

Особено напоследък, като станаха на пет години – мислят, разсъждават, говорим си.

– Това ли е, за което съжалявате най-много – че нямате време за внуците?

– Да. На първо място, нещото, което предизвиква тъга в мен, е това, че не мога да намеря достатъчно време за близките си хора. Най-вече внуците, след това моят дом, жена ми, дъщерята и зетят. Това са хората, които са най-близки до мен, и губя само аз, защото имам потребност, имам нужда, но изглежда работата ми е по-важна, както се вижда. Като трябва да избирам, накрая все отива към това да свърша каквото има.

– Винаги сте близо до хората и това ви прави толкова обичан. Те усещат, че зад сценичния образ стои земен човек, който раздава обич. Но случвало ли се е тази откритост и доброта да ви изиграят лоша шега?

– Това е нормално. Но времето е много лошо и романтичните хора, сантименталността, чувствата изчезнаха, животът стана друг. Това могат да го кажат хора като мен, които са видели и едното, и другото. Младите хора са еднопосочни – те са видели само този свят и върху него ще градят новия. Но когато си видял отношения, които звучат като в приказки на Андерсен… дните, в които бях дете, младостта ми… Винаги съм смятал, че животът и светът се промениха, когато дойде интернетът.

Всеки ден, със страшна скорост, убива всичко, свързано с човешките отношения

Няма никаква комуникация, всичко е в интернет. Младите така растат и хора като мен остават неразбрани. Светът днес е да живееш ден за ден. И аз с това си обяснявам успеха на моите концерти, защото има много хора като мен. Много са. Има и млади хора, които са възпитани от такива родители и пълнят залите в цялата страна. Като удавник за сламка търсят себеподобните, онази надежда, че не всичко е толкова страшно.

– А вие преживявате всяка една песен на сцената…

– Така е, иначе не е истинско. Хората го разбират. Тончо Русев казваше: “Веско, всеки концерт е все едно умиране и не можеш да излъжеш хората. Те няма да ти го позволят”.

– Кога за последно си позволихте почивка?

– Последно бях на екскурзия от 7 до 19 август. Това е едната почивка, а другата беше през юни – за една седмица.

– А къде обичате да ходите на почивка – на море или планина?

– Преди всичко на планина. Аз имам и много дълго лятно турне по морето – жега, нерви. Летните концерти са най-хубавите, но са свързани с много ангажименти, дори не мога да стигна до водата. Истинската почивка е в планината, на прохладно. Затова и живея в Разлог – на 1160 м височина.

– Успявате ли да ходите там, не сте ли повечето време в София?

– Сега съм повече в София, иначе повечето време съм в страната. В момента съм принуден да бъда повече в София заради концерта – има много организация, реклама, спонсори и трябва да съм тук. Но през другото време по два дни обикновено съм в Разлог.

– Интервютата с вас обикновено ги правим, докато шофирате. Явно голяма част от времето ви минава в колата, а вие шофирате лично и обикновено сам. Не се ли уморявате? Не сте ли мислили да си наемете шофьор?

– Много пъти съм си го мислил. Долу-горе са около 10 000 км на месец. Имам достатъчно хора във фирмата, няма да попречи и един шофьор, но аз все още много обичам да шофирам. Това е времето, което имам за себе си – да се оставя на мислите, да направя планове за това какво ми предстои за деня или по-голям проект. Време, в което уча песни.

Почти всички песни съм ги научил в колата

Тук се подготвям с флашки, текстове, ноти и ги изработвам в колата просто защото тогава имам време. И колкото по-дълъг е пътят, толкова повече неща набелязвам да свърша – обикновено са песни и разговори, които трябва да се проведат. А и все още си купувам автомобила с много любов, много ми е приятно. Всеки мъж е така. В един момент да си дам колата някой да ми я кара – не ми се иска. Трябва да купя служебен автомобил, а и живея в Разлог – той като дойде там, какво да го правя, къде да го пратя. Не толкова е финансов проблемът, колкото – да го наречем – логистичен.

– А какво ще кажете за изкуствения интелект?

– Това е всичко онова, което ненавиждам. Всичко, което прави човешките отношения да изчезнат, да изчезва потребността да се видиш, да докосваш някой, когото обичаш.

Изкуственият интелект за мен е начало на края на всичко, свързано с душата и чувствата на хората.

Аз съм много краен в моите убеждения, но съм сигурен, че оттук започва и краят на света. По-младите ще го видят това нещо. Аз може би ще оцелея в някакъв свят, но просто няма как да продължи… Докъде? Прекалено бъркаме в природата, във всичко. И приключваме всякаква комуникация между нас – всичко става машина, която прави и грешки. Скоро гледах в интернет, че вече и човешки същества се създават в големи епруветки, без утроба, без майка.

– Ще живеем в един много по-различен свят след около 20 години може би.

– Да, точно така. Когато моят край ще дойде. Аз съм го казал на всичките си близки. Много ми е тъжно, но до 20-25 години, да съм жив и здрав, да няма лоши болести, да успея да видя и аз края. Той идва – виждате, затопляне, глобализация, войната навсякъде е на косъм. Една по-голяма война и краят на света идва за няколко минути. А когато се доверяваме изцяло вече на всичко дигитално, това не е невъзможно.

И когато човек е имал младост, детство, в което от края на ноември снегът се топеше през март… когато хората си пишеха писма и пощальонът носеше с кожената чанта до всеки дом чаканото писмо, написано на ръка… когато си израснал във времена, в които хората си говореха в очите, много трудно можеш да се примириш с днешния свят. С тази грубост. Гледам как всеки си гледа в телефона, никой не гледа другия. Всичко си отива.

– А има ли някой, на когото днес бихте искали да благодарите?

– Думата “благодаря” е велико нещо, тя е най-хубавата българска дума в нашия речник. Но, за голямо мое съжаление, все по-рядко я използват хората. А е много хубаво да кажеш “благодаря” на един човек, който ти е направил добро. И винаги трябва да съдиш за това как на теб би ти подействало, когато някой ти каже една хубава дума, ако си направил добро.

Аз мога да благодаря, връщайки се назад в живота си, на много хора, без които моят свят нямаше да е този. Смятам, че съм живял и живея един успешен живот – от това, че съм реализирал мечтите си, че имам за професия моето хоби. И това е благодарение на много хора по пътя ми. Майка ми ме е научила да бъда такъв.

Може би малко повече страдам от характера си, но моята майка е големият ми учител в живота

Тончо Русев – моят духовен баща, човекът, който промени целия ми живот, творческия ми път. Това са хора, на които трябва безкрайно да благодаря и го правя, когато мога.

– Какво бихте пожелали на нашите читатели и ваши верни фенове?

– Бих искал да пожелая на вашите читатели, които са хора на моите години и може би малко по-големи и малко по-малки, да имат късмета да живеят добре. Да имат здраве, което да им даде възможност да се радват на най-златните и най-“лебедови” години на нашия живот – на основата на това, което са постигнали през него. Да страдат, както аз, за отиващия си свят, защото вашите читатели са хора, които почти на 100% мислят като мен за това, което казах.

Да осъзнаят едно – че няма да могат да променят света. Пожелавам на всеки един да намери онзи приятелски кръг от себеподобни хора, с който да общува. Да спрат да мислят и да гледат изобщо телевизия, може би само спортни предавания, и да вземат от живота онова, което им носи радост.

Цветелина ТОТЕВА blitz