Георги Ламбев е роден пред 1967 г. Бил е професионален военен. Участвал е в международните мисии на КФОР в Босна и Херцеговина и Косово. След като напуска редиците на Българската армия през 2008 г., започва работа като спасител в тогавашното Министерство на бедствията и авариите.  След закриването му преминава в Пожарна и аварийна безопасност – МВР. Служи в областна дирекция в Плевен като пожарникар. Уважаван е от колегите си и гражданите на Плевен. Многократно награждаван от Министерство на отбраната и МВР

– Г-н Ламбев, изминаха 4 месеца от катастрофата, при която загина внучката ви Сияна, а вие бяхте приет в болница с тежки наранявания. Как се чувствате, докъде стигна възстановяването ви и какви бяха травмите?

– Честно казано, моето състояние няма никакво значение. Загубих най-скъпото и ми е много трудно да продължа живота си както преди. Сияна не заслужаваше да си отиде само на 12 години. Беше прекрасно дете, истинско ангелче. Никое дете не заслужава такава съдба. Сигурно тя ме е спасила, а аз не успях да спася нея. Лекарите ми казаха, че всички органи са започнали да отказват. Травмите ми бяха много тежки. Имах черепно-мозъчна травма, счупена челюст. Лявата ми ръка е с премахната раменна става. Изведнъж е станало чудо. Дори е било трудно да ме държат в медикаментозна кома – будил съм се постоянно. Предстоят ми много операции. Най-вероятно повече няма да мога да ходя на работа.

– Все пак лекарите дават ли надежди, че ще се възстановите напълно?

– Тялото ми ще се оправи, душата – никога.

– В обръщение към хората, които подкрепят семейството ви, публикувано от Николай Попов, казвате, че не може да присъствате на делото. Здравословни ли са причините за това?

– Здравословни, но и чисто емоционални. Физически трудно мога да издържа съдебно заседание. Психически е изключено да слушам как е загинала внучката ми. Това ще ме довърши. Много съжалявам, че в онзи ден изпълних молбата на Сияна да я закарам до Луковит. Като шофьор винаги съм бил много внимателен. Въпреки работата си съм мислел, че когато внимавам, шансът за инцидент е по-малък. Няма как обаче да влияеш на водача срещу теб. Нагледал съм се на страшни ужаси по пътя. Когато загиваха деца, с колегите много страдахме. Трудно се преглъща смъртта на невинни хора. И не само на деца, защото никой с нищо не заслужава да го сполети такава огромна трагедия. Вече знам какво е и от двете страни – и като жертва, и като спасител. Такава съдба ни се падна.

– Имате ли спомен от 31 март, когато колата ви бе връхлетяна от тира, управляван от Георги Александров?

– Помня, че Сияна много се вълнуваше. Детенце, приковано в инвалидна количка, беше пожелало от нейните гривнички. Искаше да изпрати този подарък и нямаше търпение. Денят беше понеделник, още от събота внучката ми се вълнуваше и бързаше да изпрати подаръка. Тя беше много добра. Когато видеше деца в неравностойно положение, започваше да плаче. Лицето ѝ се променяше. Страдаше и за възрастните хора. За животните също много страдаше. С баща ѝ постоянно спасяваха животни.

Веднъж бяха намерили блъсната костенурка. Пътуваха 300 км, за да я закарат в спасителния център за костенурки в с. Бяла, Варненско. Костенурката не оживя. Баща ѝ я излъга, че е жива, иначе много щеше да страда. Майка ѝ и баща ѝ са такива също. И тя беше такава. Състрадателна и добра, чиста душ. Жив ангел беше. Искаше често да ходи на църква, купуваше икони и кръстчета и ги подаряваше на близките. Никой не я караше. Просто ѝ идваше отвътре (започва да плаче – бел. ред.).

– Помните ли за какво говорихте със Сияна и баба ѝ в колата? Последният ви момент с нея?

– Говорихме за болното детенце, че учи от вкъщи. Сияна казваше, че ѝ е много мъчно и се надява подаръкът ѝ да зарадва това мило дете. Беше щастлива, че то е пожелало от нейните гривнички, а аз нямаше как да откажа на молбата ѝ да я закарам, защото тя беше моята най-голяма слабост, най-обичаното дете. Друго от катастрофата не помня. Много е тежко. Не мога да опиша с думи как се чувствам и какво изпитвам в миговете, когато ми разказват какъв точно е бил ударът и какво е изпитала жена ми в онзи момент. Докторите ми обясниха, че спомени могат да се върнат, но това ще се случи много бавно.

– Като човек, който е минавал редовно по пътя край Телиш, как бихте описали пътната обстановка на мястото преди катастрофата?

– Пътят е много лош. Специалистите също са категорични, че не е изряден. Това, което искам да подчертая обаче, е, че ако се кара внимателно, подобна на нашата трагедия не може да се случи. Ако се спазваха правилата, нямаше как да ни помете този камион. Когато завали, на този път се обръщат между два и четири камиона на ден. И подобно нещо се случва, защото просто не спазват знаците. Кара се безобразно. Били сме на катастрофи, които са станали, защото шофьорът е карал със 170–180 км/ч. Леките коли го правят въпреки лошия път.

– Вие сте дългогодишен пожарникар в Плевен. От ваши колеги “24 часа” разбра, че точно на този път сте спасявали много хора. Какви са били инцидентите и смятате ли, че пътната обстановка е изиграла роля за тях?

– Основните причини са неправилни изпреварвания, превишена скорост, несъобразена с лошия път. Както каза и Николай – добрият път пази при грешки и нарушения, лошият – не. Ние нямаме нормални пътища и трябва да се пазим сами. Нашите пътища и улици не прощават грешки. За това говори и броят на жертвите. С всеки изминал ден все повече и повече.

– А какви са били хората, които сте спасявали? Имало ли е деца сред тях и поддържали ли сте контакт с близките им след това?

– Спасявали сме много и най-различни хора, както българи, така и много чужденци. Както ви казах – сред тях са били и много дечица. С колегите не търсим благодарност. Правим всичко от сърце. Тази професия е призвание. Трябва да ти идва отвътре, а не да я правиш в замяна на нещо. Много хора са идвали просто да ни стиснат ръката. Писали са писма до ръководството. Хората са добри и не забравят. Когато е трябвало да вадим загинали, е било най-тежко. И ние страдаме заедно с близките. Ние също сме хора, с чувства и емоции. Не сме от лед, за да не ни боли и да не усещаме нищо.

– В обръщението си във фейсбук пишете, че не сте успели да спасите внучката си. Какво имате предвид?

– Не успях да я спася. Точно нея не успях. Не можах да избегна катастрофата. Казаха ми, че съм имал само 2 секунди за реакция. Започнал съм да отбивам и да спирам и в този момент камионът ни е отнесъл. Просто не сме имали шанс за спасение. Пътят е много тесен. Изобщо не е направен за такива камиони. Който ги е пуснал да минават оттам, също трябва да бъде съден. Не съм могъл да ѝ окажа първа помощ, защото съм изпаднал в безсъзнание – бил съм заклещен в колата. На колегите, които са ме вадили, съм казал да ме слагат в трупен чувал. Явно съм разбрал какво се е случило със Сиянчето. По-добре да си бях отишъл.

– Как бихте описали отношенията си със Сияна – дядо и внучка?

– Много се обичахме. Внуче се обича повече от родно дете. С баба ѝ нямаме други внуци. Ние я обожавахме. Правихме всичко за нея. Тя много обичаше да идва при нас. Сияна също много ни обичаше. Когато ме погледнеше със сините си очи, ми даваше топлина и обич. За нея съм готов на всичко. Само ако можех да я върна… Преместихме се на село, за да може детето да е на чист въздух, когато е при нас. Имахме много хубав живот преди катастрофата – спокоен и щастлив. Вече нищо не е същото. Слънцето ни угасна.

– Каква присъда очаквате за Георги Александров – човека, причинил катастрофата?

– Нищо не очаквам. Каквато и присъда да получи – все ще е малка. Ако не беше бащата на Сияна да вдига шум, сигурно нямаше да се знае нищо за катастрофата. Благодарен съм на прокуратурата и следователите – много човечни хора. Идваха при мен да ме разпитват, опитваха се да ме успокоят, съчувстваха ми. Дано и съдът да вземе присърце делото. За мен такива като шофьора на тира – Георги Александров, са убийци. Виждал съм много като него. Да караш 40-тонен камион в порой с такава скорост – това не е непредумишлено, а съвсем умишлено убийство. Те знаят, че може да убият, но това не ги спира и пак го правят. За съжаление, този човек го направи и със семейството ми.

– Николай Попов обяви, че сформира коалиция срещу войната по пътищата. Като човек от системата какво трябва да се направи, за да няма повече загинали в пътни инциденти?

– Първо трябва да се промени манталитетът – всички да спазват правилата. Трябва и повече контрол. Колегите от КАТ не смогват да се оправят с всички нарушители. Те са изключително много. С тях сме на всички катастрофи. Все повече млади момчета има в КАТ, а те имат неописуемо желание и им се работи. Камионите наистина са много опасни, когато се управляват безразсъдно. Щетите от камион са равни на щетите от десет леки коли. Представете си за каква значителна разлика говорим. Само в България си позволяват такова поведение, защото знаят, че няма кой да ги накаже. Наказват нас, като ни убиват децата. Това е.

24chasa.bg