С БЛИЦ се свърза Силвия Димитрова. Тя е майка на 18-годишно момиче, което умира след поредица от лекарски грешки в болницата в Русе.

Искам да разкажа история, след която загубих смисъла на живота си. Това е моята дъщеря Стефани, на 18 години.

Беше възпитаничка на Икономически техникум в Русе. Дете, което харесваше да учи, дете което имаше мечти, харесваше да се разхожда, да рисува, да се забавлява – неща, присъщи на всички момичета на нейната възраст.

Дъщеря ми страдаше от известно време от стомах, често се оплакваше и съответно пиеше лекарства, назначени от личния лекар. Един ден, обаче, се обади, че припаднала в училище. Веднага я заведохме при джипито, тъй като детето се оплака че има сърцебиене. Докторката каза, че нищо й няма, ще й мине, но ни прати на невролог.

Неврологът д-р Галя Александрова ни изписа лечение с диагноза нервен срив. Каза, че не е нищо сериозно, че всеки на нейната възраст ги получява.

И така детето проведе лечение. След известно време пак започнаха болки в стомаха, бяха неистови, заведохме при гастроентероложка, тя я прегледа, каза също, че е нервен срив изписа и лекарства за стомаха и до там. Гастроскопия отказа, тъй като нямало условия в кабинета. Прати ни на кардиолог за сърцебиенето и нищо и там казаха, че нищо й няма.

И така никой не каза да се направи кръвна картина или някакви пълни изследвания. Така минаваха дните. Ту я болеше, ту й минаваше, ние ходехме от кабинет на кабинет. В крайна сметка й изкарваха болести, неприсъщи за 18 годишно дете.

Учебната година свърши и моето дете завърши с отличен успех и беше една страхотна абитуриентка. Мечтата й бе да продължи да учи туризъм и записа във Варненски университет. Беше щастлива и доволна от себе си.

Идваше си всяка седмица в почивните дни. В последните дни на септември започна често да се оплаква от болки в стомаха, от сърцебиене и ние пак по кабинети и пак същата въртележка. В края на октомври Стефи се обади, че се чувства зле, болеше я стомах и не можеше да стане. Казах й че тръгваме, но междувременно да извика Бърза помощ. Те се отзовали, прегледали, я констатирали, че е с кръвно 90/40 и й казали да изпие един айрян.

Пристигайки я сварихме да лежи, не можеше да стане, не можеше да се движи. Веднага я закарахме в Спешното отделение на Русе. Прегледаха я всякакви специалисти и един ендокринолог я прие в отделение по гастроентерология на 10 етаж със завеждаш отделение Д-р Николета Маринова. Диагнозата, която й поставиха, беше анемия, преляха й пет банки с кръв. На следващия ден й направиха гастроскопия , която показа ,че детето има кървящи язви на стомаха. В отделението по гастроентерология детето лежа 6 дни. През тези шест дни ни се налагаше да гоним по коридора Д-р Маринова, за да ни каже за състоянието, а отговорът й беше: „Вие сте най-лекият случай тук!“ Междувременно детето са го пращали на психиатър, тъй като плачеше от болки в крачето, включвали са я на системи и не са я поглеждали, една от сестрите я нарекла „глезла“.

На 24.10.2016 г смъкнаха детето в отделение за интензивно лечение с хирургична насоченост със завеждащ д-р Симеон Василев Симеонов. Той ме накара да се разпиша, че съм съгласна да я оперират по спешност, но за какво точно, никой не ти казва. Операция всъщност не се състоя, тъй като трябвало да се овладее кръвоизлива, който те не овладяха от самото начало.

Помолих ги да й направят изследвания за крачето, защото плачеше от болки и искаше да я прегледа лекар писа ми тогава: „molq vi, izvikaite lekar posle za kraka“, „ne moga da si dvijda krachencata“.

Извикали ортопед който уж констатира, че има дискова херния, след което ни казаха да купим крем обезболяващ. И след крема детето продължаваше да плаче от неистови болки в крачето, продължаваше да е на системи, които не знаехме какви са, какво и защо й преливат.  Само виждах, че детето не се оправяше. На 26.10. 2016 г. вече не можех да търпя некадърността им и реших да говоря и да помоля д-р Симеонов да я препратят в София за по-адекватно лечение след което той започна да крещи, че съм никоя, че не съм единствена, че няма да кажа какво да става и каза, че ще ме прати на психиатър.

Реших да отида при началника на болницата д-р Иван Стоянов, за да разговарям и с него. Той каза, че е запознат със случая и, че ще мине комисия от 10 доктора, за да се установи по-нататъшното й лечение.

На 27.10. 2016 г се състоя прословутата комисия, след като свърши д-р Симеонов каза, че категорично Стефи няма рак, говорили с професор от Медицинската Академия в София и той бил съгласен с лечението, което се провежда.

Казаха че в понеделник ще й направят ядрено – магнитен резонанс и ще я препратят в София, като казаха да не се притесняваме, всичко било под контрол и нямало опасност.

Вечерта на същия ден пак отидох да видя дъщеря си и д-р Лидия Стефанова ме дръпна настрана и ми каза: „Махнете оттук детето си, състоянието му никак не е добре, тук не провеждат правилното и адекватно лечение.“

На 28.10.2016 г писах на дъщеря си, за да видя как е изкарала нощта. Стефи ми отговори че е на МОРФИН: „boli sichko, ama sam s obezbolqvashto, az sam na morfin“.

Уплаших се и попитах защо е на това обезболяващо отговориха ми че е заради болките в крачето.

На 28.10. 2016 г отидох и следобеда да я видя, никак не беше добре, цялото й тяло се тресеше, имаше температура, като че ли беше дрогирана, беше неадекватна. Много се уплаших и попитах какво става, отговориха ми че е от лекарството. Постоях, но ми казаха да си тръгвам.

Прибрах се но не бях спокойна и се върнах пак в болницата към 21 часа. Посрещна ме анестезиоложката д-р Саша Александрова, отвори ми широко вратите, като преди това трудно ме пускаха , казваха ми колко минути мога да стоя, а тогава просто ме посрещна необичайно и каза, че мога да видя, че е добре.

Отидох при дъщеря си, попитах я как е, отговори ми, че е добре, че не я боли.  Каза: „Мамо много те обичам!“ И аз я оставих да спи, след което отидох при д-р Александрова за да я попитам как е състоянието, при което тя ми отговори, че детето ми е много зле, че има смъртоносни кървящи язви – това ми го казаха за първи път от постъпването й в болницата.

На 29.10.2016 г. сутринта в 06. 00 часа ми се обади д-р Александрова и ми каза: „Стефани почина!“

Не знаех, не мислех, отидохме в болницата, но не ме пуснаха вътре, тъй като нямало да ми хареса гледката. Попитаха ни дали ще се съгласим за аутопсия, ние отказахме категорично и така казаха, че може да я вземем на обяд. По-късно разбрахме, че е направена аутопсия, въпреки нашия отказ и да отидем да си вземем смъртния акт.

Диагнозата от аутопсията беше „карценом на панкреаса“, починала от сърдечна недостатъчност. Питам аз като не сме се съгласили, как така й я направиха.

Пиша Ви хора, пиша Ви с болка в душата, пиша Ви с апел, нека който е преживял нещо подобно в тази и измислена болница и тези така наречени доктори, да ми пише.

Моята цел е да затворят вратите на хирургичното отделение, то трябва да е закрито или със сменен изцяло персонал с кадърен и положил клетва за истина лекарски екип. Да не се осакатяват повече пациенти, за да не страдат повече близки.

Аз нямам повече какво да губя, аз загубих всичко което имах, но искам да помогна повече да не страдат хора като мен, да не се погубват деца заради некадърността на лекарите.

Аз исках всички документи и изследвания на дъщеря ми, направени там, повярвайте ми направиха ме на луда, не ми ги дадоха.„

Разговарях с лекарка, защото исках обяснения, какво стана, защо умориха дъщеря ми, защо никой не ми каза че има такова заболяване, защо не направиха нищо, защо не поискаха консулт с онкоспециалист  – отговорът беше, че докторите не били сигурни в диагнозата и не знаели как да кажат.

По-късно говорих с друг техен колега онколог, запознат със случая, той ми потвърди същото, че не знаели как и какво адекватно лечение да проведат и как не можели да съобщят. А как можаха да съобщят, че е починала?

Възмутена съм от некадърността, от непрофесионализма, от лошото отношение на персонала, като че ли не лежат хора за лечение ами за развлечение. Няма го хуманното отношение нито на сестри, нито на лекари. Като цяло това отделение не става за лечение. Не ходете там хора!

Този доктор Симеонов трябва да бъде уволнен, той не трябва да практикува въобще!

Все повече лекари гледат на хората като на поточна линия за клинични пътеки и това е жалко. Спестяват си консулти и това да препращат хората към точния специалист, за да си спестят направления или просто да усвоят те някоя клинична пътека. Нека останат кадърните лекари, обичащи и харесващи професията си, положили Хипократовата клетва за етично упражняване на медицина!

Източник: girl.bg