Денислава Велкова определено е една от най-големите сензации в Игри на волята. Красавицата гостува на МачКаст и разказа много пикантни подробности от участието си. Тя разкри и повече за себе си и за бъдещите си планове.

– Заслужена ли е победата на Рълев?
– Вътре всичко е много по-различно, когато излезеш мирогледа ти се променя. Смятам, че заслужава. Има много качества, не само физически, но може да мисли и е интелигентен.

– Вие сте една от най-комплексните играчи, смятахте ли, че може да стигнете на финала?

– Реално, можех да стигна до 3-ката, но до там. Все пак съм реалист и щеше да ми е много трудно с тези мъже. В Игрите и невъзможното става възможно понякога, но все пак щеше да е много трудно.

– Съжалявате ли за нещо?
– Не ме е яд за нищо. Гледайки отстрани има неща, за които малко съжалявам, става въпрос за социалната игра. Малко съм се подценила, не вярвах толкова в себе си. Имам няколко грешки в социалната игра и ако можех бих се поправила.

– Гледахме твоята подготовка с майка ви, която също остана почти до края. Колко време ви отне да се подготвите и как решихте да се запишете?
– Аз лично кандидатствам от 2 години, но все не ставаше. И преди години сме се шегували, че ще влезем двете там. Мислехме, че само ние ще сме двойка, а то какво се оказа. Щастлива съм, че концепцията на сезона беше такава. Подготовката не я взех насериозно, подцених я. Не се раздадох толкова, а можеше да съм много по-добра, ако се бях подготвила по-сериозно. Но мислех, че пак няма да ме приемат на кастинга. До последно не знаехме какво ще стане. Не го взех несериозно, за да не бъда разочарована. Въпреки това съм доволна.

– Участвала сте и в други предавания, защо реши и в Игрите?
– В „Един за друг“ беше на шега. Не е нещо, което толкова да съм искала. Когато ни приеха се пуснахме за бъзика. Но Игрите са мой тип предаване, битки, арена. В социалната игра беше по-трудно. Когато видях какво е вътре си казах, че повече няма да критикувам участници от диванчето вкъщи и от това, което съм видяла на телевизора.

– Имате много последователи в социалните мрежи, има ли много хейтъри и как се справяте с тях?
– През повечето време ми става смешно. Не мога да кажа, че не чета лоши коментари. Не мога да се жегвам от хора, които не са фактор в живота ми. Не живея за хорското мнение. Те повечето са и фалшиви профили и само плюят отрова, защо да си развалям настроението от такива хора. Аз лично никога не бих си позволила да пиша такива коментари под снимките на някакви хора за мнението ми. Мога да го изкоментирам с близките си, но не и в социалните мрежи. Това в България е глобален проблем, все имаме претенции към някого. Все коментираме кой как е успял, какъв е и т.н.

– Сигурен съм, че на живо ви се радват.
– Абсолютно. Някои от участниците обръщаха много внимание на хейтърите, защото не се бяха сблъсквали с такива. За мен тези хора ти правят услуга, колкото повече те коментират, толкова по-известен те правят. Какъв пример дават тези хора на децата си, когато коментират така.

– Как се справяте с всички напористи мъже, които ви преследват?
– Забавлявам се. И тях си ги пускам през ушите. Не им обръщам внимание, защото ще се побъркам. На хората, които са ми написали нещо смислено и хубаво се старая да отговарям винаги. Но някакви нелепи свалки, не мерси.

– Кои участници са ви най-близки, кои не искате да виждате?
– Аз лично разграничавам хората от това, което са в игрите и това, което са навън. Не може да съдим хората от изрязани моменти в рамките на един час. Най-близка си останах с хората от чистилището. Преди да попадна там, не се чувствах в „Игри на волята“. Там бях на място, на което трябва да оцелееш, няма схеми и коалиции. Всички бяхме като едно семейство. Може би най-близка ще си остана с Румен, Мудева, Мишо и Ива. С Никол и малкия Рълев също. Против нямам никой, имам уважение към всички. Омраза и враг са много тежки думи, това е едно риалити.

– Какво научихте за себе си?
– Много мрънках в началото, че съм на чистилището. Реално съм благодарна, защото това място ме накара да порасна с едни 5-6 години мисловно. Осъзнах какви грешки съм допуснала, неща които съм подценявала. До ден днешен, когато ми падне храна на пода си я взимам и я изяждам. Ям, защото знам какво означава храната. Хората сме много неблагодарни. Преди това съм изявявала претенции какво да ям, а сега осъзнах, че има хора, които няма какво да ядат. Трябва да ценим всичко. За това съм благодарна, че съм попаднала там. За разлика от много хора, аз не забравям откъде съм тръгнала. Това място още ми държи влага, а съм сигурна, че някои хора вече са забравили за него. Но аз съм много чувствителна и такива неща ми влияят много.

– Вие сте внучка на един легендарен футболист от Левски Стефан Стайков – Заека, какво влияние има той над вашия живот?
– Не помня никакви мачове, била съм много малка, срамота. Дядо е страхотен човек, аз го гледам като моя дядо. Той прави път на мравките, много сърцат. Дядо е човек, който дори и да тръгнеш с лошо към него, ще си замълчи. Той ми е пример за това, какъв човек трябва да бъдеш. Смятам, че точно това му е помогнало в кариерата. Винаги се е старал, футболът си му е в сърцето. Като му звънна и винаги казва, че ще си пусне някой мач. Примерно в центъра съм, виждам стадиона, звъня на дядо да го питам дали ще има трафик, обяснява ми кога има мач, до колко часа и т.н. сега тренира и децата на националната база, помага за новите таланти. Знам, че остарява, но още иска да даде каквото може. Прави го с много любов.

– Когато му казахте, че ще играете с майка ви, той какво ви отвърна?
– Какво ме занимавате с глупости, нямате ли си друга работа. Подкрепи ни, но от началото ни се смееше. Когато бях на 17 години, мама беше на работа, а аз се прибирам от училище. Тогава пушех и се криех, а той е бивш митничар. И с детския ми мозък си пусках фасовете в мивката в продължение на известно време. И мивката се запушила, а по късмет точно при дядо. Започнали да извират от канала. Идва при мен и ми казва, хайде запали си цигара пред мен, а аз излъгах, че една приятелка пуши в нас. Много забавни спомени имам с него.

– Вие сте фина, нежна, как сте играла волейбол?
– Моята баба ме записа в Локомотив, когато бях 2-ри клас. После се преместих в Славия. Нямахме климатици и тренирах не знам с колко чифта гащи, измръзвах. Не ми се даде много шанс. Позицията ми беше разпределител. Баба ми измисли поста, без да ме пита. Говори с треньорката, защото и беше приятелка. Аз винаги съм искала лека атлетика, но баба не ме питаше. В нашето семейство дядо е футболист, баба скача във вода, от там насете всичко волейбол. Един ден, ако имам деца и ми се молят да го тренират за нищо на Света няма да ги затворя в тази зала. По-късно осъзнаваш и си благодарен за това. Може би хванах последната нормална партида. Моята треньорка Бенджи ме направи човек. На лагерите държеше стаите да са ни чисти, оправени. Изкарваше ни сутринта да тичаме по 2 км пред колата й, няма студ, няма жега. На маниери ни учеше, да седим изправени. Тези неща мисля, че днес липсват. Имахме глоба 50ст, ако закъснеем за тренировка плюс наказание с тичане. Ако не си взел маратонките не тренираш и всичко това ни е изградило като хора. Яд ме е, че не успях да се реализирам в този спорт. През 2015 г. заминах в Щатите, а моето ниво не беше толкова добро, че да ме харесат там. Имам американско гражданство. Мама ми е казала, че ме гледат като ходеща зелена карта. Не смея да си кажа на хората, че имам. Случвало ми се е да попадам на такива мъже, неприятно е. Успях да взема и хубава стипендия там за волейбола. В средното ме върнаха 2 години назад, но записах да уча 2 за 1, защото много щях да закъснея. Кандидатствах в частен университет след това. По ирония на съдбата не се занимавам с това, което завърших – графичен дизайнер. Харесваше ми в началото, имаше много интересни неща. Когато завърших обаче спря да ми харесва. Взех стипендия за отличничка и за волейбола, а образованието е много скъпо там и бях щастлива. Средното образование завърших във Флорида, а университета е в Айова, едно селце. Там само учех, работех на две места, нямаше къде да си харча парите. Най-близкият магазин ми беше на час и половина с кола. А от Флорида до това село карах 36 часа в едната посока. Дадох си сметка, че ако бях в голям град нямаше да завърша. Щях да излизам да обикалям. Но като даваш толкова пари е по-добре да седнеш и да учиш. Разбира се и с българския ми манталитет се опитвах да минавам между капките с извинителни бележки, но там няма такива неща. Много са строги и дисциплинирани.

– Защо се върнахте от там?
– Липсваше ми България, хората иху-аху. Много нередни неща има тук, там имам повече реализация и ще бъда по-успешна. Камъка си тежи на мястото. Вярвам, че мога да направя нещо и тук. Ако работиш усилено над нещо, то ще се случи. Друг е въпроса, че ние сме мързеливи. Щатите ме научиха да бъда много мързелива, няма как, за да оцелееш. Имала съм подкрепа от родителите си, но не до такава степен, да ме издържат и да съм лигла. Няма да ми откажат помощ, но се борех. Не знам дали някой ден няма да си събера куфарите и да отлетя. Нашия манталитет може само да ме накара да се върна в Америка. Всички гледат лошо, няма извинявай, всеки се оплаква, лоши сме. Подтиска ме и ме натъжава.

– Как смятате да подлъжи животът ви?
– Много обичам животни, особено кучета. Аз имам Померан, казва се Арчи. Имала съм и маймуна, гледахме я в една голяма клетка. Реших да изведа маймуната на разходка и я изгубих в гората. Разплаках се и след ден и половина се прибра сам. Иначе много се забавлявах с нея. След това имах Ротвайлер, маймуната го тормозеше много. Всичко това се случваше в един апартамент. Та, исках да бъда ветеринар, но не съм склонна да приспя животно и това ме спря. Насочих се в грумърството. Ще започна курс за грумийн, а по-късно искам и да имам салон за животни. На по-късен етап искам да имам и приют. Направих едно много добро дело преди Игрите. Намерих няколко кученца на пътя и успях на три от тях да намеря дом. Сега отидох да ги видя как са и много се зарадвах като видях, че са пораснали и здрави. Много съм състрадателна към животните, към хората не толкова. Нямам против котките, но са много неблагодарни. Кучето винаги ме успокоява, наистина може да бъде най-добрия ти приятел.

– Разкажете за тези статии относно кой е до вас и кой не?
– Напоследък ми идва малко в повече. Имам съмнения кой стои зад тези лъжливи статии. Нито за Мастагарков, нито за Рълев, нито за Мартин нещо е вярно. С Рълев съм започнала отношения след Игрите, но стана така, че сме скарани сега. В една от статиите пишеше, че съм се държала зле с Мастагарсков, защото не ми е вързал. Пълни глупости. Не искам да посоча някой конкретен човек, за когото се съмнявам, искам да съм сигурна. Най-тъжното е, че хората вярват на такива глупости. Една от статиите реших да я прочета, аз не съм перфектна по български, но там видях толкова грешки, толкова некадърно написано. Само по начина, по който е написано, аз не бих се вързала на такова нещо. Не е приятно и за близките ми, нито за някой човек, с който искаш да имаш взаимоотношения. Неприятно е, за това ще си потърся решение на проблема, защото виждам, че няма да спре. Мислех, че ще са 2-3 статии, но то не спира. А, аз съм много мъжко момиче и имам много приятели мъже, но приятели.

– За какво мечтаете?
– За хубаво и здраво семейство. Да правя това, което обичам, без да го наричам работа.

Телеграф