Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.
Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.
И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:

Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.
За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.
В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.
Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg