Няма да изреждаме музикалните постижения на Васил Найденов, само ще отбележим, че освен гениален изпълнител, той е и изключителен философ – размислите му за живота и заобикалящата ни действителност са впечатляващи.

– Г-н Найденов, как прекарахте Коледа и как посрещнахте новата 2026 година и имения си ден на 1 януари?

– На Бъдни вечер и Коледа не работя – това са домашни празници. В новогодишната нощ имах ангажимент в планинския курортен комплекс „Пирин Голф & Кънтри Клуб“. Там пях на две места едно след друго в края на 2025-а и началото на 2026-а. именият ми ден, който след като се смени календарът вече е на 1 януари, минава някак 2 в 1 – отбелязвам и настъпването на новата година и Васильовден. Навремето се е празнувал на 14 февруари, а сега на тази дата се чества Ромската нова година – Банго Васил.

– Какви късметчета ви се падат обикновено от коледната пита и новогодишната баница?

– Много често при мен идва парата. Не знам защо, но става така. Късметчето здраве, от което по-хубаво няма, също ми се е падало от питата или баницата.

– Липсват ли ви снежните зими от вашето детство?

– Да. Валеше много сняг навремето. Зимите бяха с големи преспи, които придаваха особен нюанс на коледно-новогодишните празници. Хората бяха свикнали в тези прекрасни дни да има истински елхи по домовете и във въздуха да се реят снежинки. В онзи период със семейството ми близо до Министерството на строежите, което е на ъгъла на „Раковска“ и пл. „Славейков“. Там децата нямаше къде да играят. Налагаше се да ходим в градската градина. Тези неща, които разказвам може и да звучат странно на младите, но едно време зимата наистина беше друга и нямаше нищо общо с тази, която е сега.

– Обичате ли празниците? Много хора ли се сещат за вас на Васильовден?

– Много обичам празниците, въпреки че от години ми се иска да се скрия на имения си ден. Хубаво нещо е вниманието, за което благодаря на приятелите и познатите ми, но на 1 януари животът ми става ад. Телефонът ми непрекъснато звъни и получавам съобщения. Страшно е, не мога спокойно да отида дори до тоалетната. Късно вечерта си давам сметка, че съм бил като телефонна централа и си казвам: „Добре че не изпаднах в истерия“. Но пак казвам, хубаво е това внимание. Вид любов е и нямаме право да се оплакваме.

– Правейки си равносметка, каква беше за вас отиващата си година?

– 2025-а беше добра година. Не мога да се оплача нито от липса на работни ангажименти, нито от сериозни здравословни проблеми. Аз от малък съм си свикнал да не съм много здрав – съвсем не съм от тези хора, които не ги хваща грип и настинка. Но и не съм някой, който ще вземе да се тюхка или да се залежава, ако се простуди. Така ме е научила работата ми през годините – и дори да съм болен, да се оправям, без това да влияе на поетите от мен ангажименти.

– Кои са най-честите ви здравословни проблеми?

– Перманентно съм си болен и имам проблеми с гърлото. През цялата 2025-а бях сополив и минавах от грип в грип, но за разлика от някои хора, които тичат и си правят изследвания, аз не се шашкам. Знам, че не е много похвално, но професията ме е научила да не съм прекалено грижовен към себе си.

– Лесно ли успявате да скриете от публиката, когато не сте в кондиция?

– Години наред съм по сцените и съм се научил. Докато работех като инструменталист, дори и с висока температура съм свирел на пианото. При пеенето е по-различно – там при проблеми с гласа не е лесно да се прикриеш, но съм се научил и с това да се справям. Прекръствам се три пъти и прибягвам до номерата с микрофона и озвучителната техника. Използвам и услугите на тонрежисьора. Има хиляди номера, които могат да се направят, но колкото и да помагат, много по-добре е човек да си бъде здрав.

– Какво си пожелавате за следващата година?

– На себе си, на приятелите около мен, както и на всички други – дори на тези, които не ме обичат, пожелавам да са здрави и физически и психически. Здравата психика е много важна не само при артистите. Ако човек я има, е по-полезен и успешен в работата си и му върви комуникацията с другите хора.

– Стават ли по-добри хората по празниците?

– Наскоро си говорихме с едни приятели, че в хубаво, когато човек умее да харчи пари за хората, които нямат неговите възможности. Равноправие не е имало нито при социализма, нито ще го има при капитализма във всичките му развити форми. Винаги някои са били богати, а други – бедни. В празнични дни хората, които разполагат с повече пари, трябва да се приземят в добрия смисъл на думата и да бъдат по-щедри и благородни. Човек няма къде да занесе нито славата, нито богатството си. Всичко е временно, както пея и в песента „Болката отляво“ – „всичко отминава под това небе, болката отляво – не“.

– Планувате ли почивка за началото на 2026-а?

– При мен единственото време, в което не съм чак толкова натоварен е януари. Тогава хората са се поохарчили покрай празниците и си седят повече вкъщи.

– Какви са целите ви за новата година?

– Никога не съм бил човек, който има план и го следва. Не си правя и счетоводен анализ. Наскоро се смяхме с едни познати, които бяха много учудени как е възможно да нямам плочите, дисковете и касетите, които са издавани през годините с мои изпълнения. Допреди време си мислех, че имам албумите ми от „Балкантон“, но се оказа, че някой ми ги е „приватизирал”. Повечето ми колеги пазят всичко в архив, а аз съм малко немарлив в това отношение.

– Да очакваме ли скоро нова песен от вас?

– В момента не работя и не мога да кажа дали скоро ще има нова песен. Често ми хрумват най-различни идеи, но вкъщи нямам пиано и синтезатор. Имах от майка ми акустично немско пиано и какво ли още не, но подарих всичко, тъй като съседите ми хич не бяха щастливи, като свирех. Така беше и в предишното жилище, където живеех с баба и дядо. Там само една комшийка, която преподаваше френски, се радваше, щом ме чуеше да свиря. За щастие, сега китаристът, с когото работя, има домашно студио и мога да си позволя да отида да творя при него. Не на всеки е дадено да създава изкуство.

– Успяхте ли да сбъднете всичките си мечти?

– Човек трябва да знае какво може да постигне и какво не. Самият аз винаги съм бил реалист. Зодия Дева съм и дори приземявам хората около мен, които летят нависоко, та чак на моменти става страшничко. Хубаво е човек да си дава ясно и точно сметка къде се намира, без да се подценява, разбира се. Мнозина живеят в измислен свят, като така най-вероятно си поддържат егото.

– Имате ли някакви нови придобивки напоследък?

– Да (смее се). В последно време носех стар модел телефон, за което всички приятели ми се подиграваха. Не че нямах пари да си купя, но бях свикнал с апарата и не исках да го сменям. Модерните телефони са огромни, трудно се носят и лесно се забравят. Аз съм пример за това – откакто съм с новия ми апарат, подарък от шефовете на „Самсунг”, все го забравям и ме търсят да ми го върнат. Хубавото на актуалните модели е, че са технични и качествени. С моя доста се информирам, чета новините в сайтовете и социалките. Често се случва да будувам до 3 или 5 часа след полунощ, тъй като съм се поувлякъл в интернет. Неприятното в случая е, че ме заболяват очите от дългото взиране в екрана.

– Притеснява ли ви изкуственият интелект, който все повече навлиза в ежедневието и в различни професии?

– Струва ми се, че не сме много подготвени за плюсовете и минусите на изкуствения интелект. Дано той да е полезен за хората. През годините е имало много умни хора, които са успявали да предвидят бъдещето в свои книги, без да са Ванга и Нострадамус. Силно се надявам изкуственият интелект да не се окаже онова, което ни се представя в апокалиптичните филми.

– На 3 септември станахте на 75. Чувствате ли се променен на тази възраст, в сравнение с 40-, 50- или 60-годишния Васил Найденов?

– Де да знам. Има млади хора, които преждевременно остаряват. Понякога дори деца говорят като дърти и презрели хора, което истински ме плаши. Не ми се струват нещо добро прекалените родителски амбиции. Някои майки и бащи са си навили на пръста, че онова, което самите те не са успели да постигнат в живота, трябва на всяка цена да го постигнат децата им. И ги ръчкат ли, ръчкат. Всяко едно хлапе би трябвало да си изживява детството в най-първичните му форми, да прави пакости и хитрини, да бъде дори лошо понякога, да умее да играе и да се бие.

– Как се виждате на 80 години?

– Дано да сме живи и здрави тогава. Един много успешен лекар, който преди години ме оперира, беше шеф на лудница, преди да отиде да живее в Бон. Той имаше хубав лаф – казваше, че всички сме негови потенциални пациенти, но е по-добре да не знаем. Тоест всички сме си малко луди, но въпросът е доколко съумяваме в напрегнатото ни ежедневие да се овладяваме.

– Защо ви е оперирал шеф на лудница?

– Случи се по времето на бригадирските движения. Бяха ме поканили от ЦК на Комсомола да пея край някакъв язовир, чието име не мога да се сетя в момента. Казаха ни, че гостите ще вечеряме на определена от домакините маса, но когато видях къде са я поставили, помолих да я преместят. Що ли ми трябваше… В един момент се чу силен трясък, който впоследствие се разбра, че е бил от чупенето на прозорец на четвъртия етаж. Парче стъкло ми се заби в гърба. Добре че беше на милиметри от гръбначния стълб, защото можеше да остана и инвалид. Човекът до мен си е подложил ръката и ме е предпазил донякъде от стъклото.

– Какво усетихте, когато стъклото се заби в гърба ви?

– В първия момент не усетих нищо. След това ме заболя зловещо. Там на язовира нямаше кой да ме зашие и се наложи да отидем до най-близкия град, където с моя случай се зае шефът на лудницата. С него станахме приятели.

– Как се променяте, когато се ядосате?

– Абе да не си пред мен, като пощръклея. Мой съученик – Десподов, не беше от София и живееше в едно мазе, което не беше много хигиенично, но пък близо до Консерваторията. С него учехме в паралелка „Геодезия и картография”. След години той стана един от най-известните плакатисти в Швейцария. Защо обаче разказвам за него? Защото направи интересен филм за зодиите, и моята – Дева, беше представена много точно. На една изключително красива поляна девата прелиташе като на забавен каданс. Убоде се на трън веднъж, но не реагира. След това втори път и отново никаква реакция. А когато се убоде трети път, се превърна в Баба Яга, яхна една метла и измете цялата поляна, като не остана ни пеперудка, ни цвете. Та и аз ставам такъв, щом се ядосам.

В такива моменти, в които съм абсолютно сигурен, че съм прав, няма значение кой е пред мен – дали е президент или министър-председател. Ставам зловещ, приземявам всички около мен. Понеже познавам себе си и гнева си, се опитвам понякога да създам впечатлението, че нещо не съм разбрал. То всичко ми е много ясно, но давам аванс на тези срещу мен да поразмислят как се държат и какви тарикатлъци правят като Хитър Петър и Бай Ганьо.

– Коя е най-трудната ви раздяла с близък на сърцето ви човек?

– Имал съм такива раздели и съм ги преживявал тежко, защото съм емоционален човек. Не съм очаквал например майка ми да почине едва на 40-41 години, макар да е ясно, че в смъртта няма справедливост. Налагало ми се е понякога в труден момент – като кончината на баба ми, още на другия ден да замина на концерт. Смъртта те разделя и с роднини, и с хора, с които си работил. Много уважавах Дими от „Сленг”. И до днес, преди да изляза да пея някъде, винаги по моя заръка пускат да звучи песента му „Мой свят”. Тананикам си я, преди да стъпя на сцената. Имам специално отношение към тази хубава песен. Поисках позволение за нея от жената на Дими – Ива Екимова, и го получих.

– Колекционирате ли нещо?

– Да, имам към десетина часовника. Времето им е отминало, работят с махала. Купувам стари модели – най-често от антиквари, а след това ги нося да ги реставрират, сверят и навият. Събирам и нощни порцеланови лампи. Взимал съм си такива откъде ли не. На една от въпросните лампи стои жартиерът на жената на Дими от „Сленг”. Падна се на мен, когато Ива Екимова го хвърли на сватбата им. Когато Дими почина, съм плакал буквално като малко дете. Неговата смърт дълбоко ме разстрои.

Източник: Уикенд