Колко е трудно да бъдеш Христо Стоичков?! Всички се питат, а мнозина дръзват и да опитат като кандидати за главната роля в предстоящия филм „Стоичков“. В този „мач“ на телевизионния терен не може без звездно присъствие. Затова не кой да е, а Валери Божинов е водещ на рубриката „Вече играеш… Стоичков – зад кадър“ по NOVA, като заедно с Елизабет Методиева пренасят зрителите зад кулисите на документалното риалити за избора на актьора, който ще изиграе легендарната осмица.

– Г-н Божинов, ще се намери ли точният човек за ролята на Христо Стоичков?

– Христо Стоичков е един в света, няма друг като него. Но както самият той каза, не е толкова трудно, стига да искаш, стига да желаеш, стига да имаш воля – може да бъдеш Христо Стоичков. Лично аз чакам с нетърпение да видя кой ще бъде избраният. Искам да благодаря на хората, които стоят зад този велик проект. Благодаря за поканата – за мен е удоволствие и чест да участвам.

– Кой бе най-колоритният за вас кандидат, който се яви пред журито до момента?

– Според мен беше физикът. Той беше най-колоритен, най-екстравагантен. Пак казвам – аз мога само да наблюдавам и да гадая. Има си жури, има си продуценти, има хора, които ще изберат. Има още серии, още продукция, която ще гледаме и ще разберем.

– Външната прилика или характерът – кое е по-важно да бъде максимално точно за образа на големия екран?

– Не си го представям рус и със сини очи. Христо Стоичков е мачо. Тук е до актьорство. Да искаш да изиграеш Христо Стоичков, да си него, да четеш, да учиш, да се опиташ по някакъв начин да влезеш в неговото амплоа.

– За вас с какво е неподражаем Стоичков? Кои негови личностни качества, таланти и особености най-вече ще затруднят и предизвикат този, който ще го играе?

– Футболните му умения – ясно, това е едно на ръка. Темпераментът, който има, и този негов изказ, това негово държание и отношение са малко по-специфични, но който го опознае, вижда какъв човек е наистина. Ще има менторство, но Христо Стоичков помага и отваря всички врати, за да се докоснат до него и неговия свят.

– С какво винаги ще помните вашата първа среща с него?

– Уау. Аз съм израснал с това поколение. Той ми беше кумир. Исках да приличам на него, исках да играя с номер 8, исках да бъда като него. Първата ни среща беше на 18-ия ми рожден ден. Играхме в Италия, имахме мач „Лече“-„Милан“, и той дойде на моя рожден ден като изненада. Не е излизал от тортата, естествено. Но беше на стадиона, гледа мача и после имаше тържество, на което бях събрал близки хора. Впоследствие разбрах, че той е там и подаръкът ми за рождения ден е Христо Стоичков. Какво да ви кажа, бях плътно до него, забравих за другите хора, за семейство, за всичко. Единственото, което ме интересуваше, беше да съм до него.

След време пък стана така, че той беше мой треньор и в националния отбор. Но първата ни среща никога няма да забравя. Това е може би най-прекрасният ми подарък за рожден ден.

Мога да ви кажа, че Христо е един човек, който, ако си искрен, честен и справедлив с него и си наистина истински приятел и не му забиваш нож в гърба, той си отваря сърцето и душата, подава ти ръка и те приема в своя дом. Защото той много малко хора допуска. Аз и други хора, които може би на пръстите на ръката се броят, сме много близки до него и съм много радостен и благодарен за това.

Надявам се с този филм – той заедно с екипа и с хората, които стоят зад екран, да направят така, че да покажат на цяла България и на младото поколение кой е Христо Стоичков, как се е борил и през какво е минал, за да стане Христо Стоичков. Аз съм убеден, че трудно ще има пак още един като него.

– Какво задължително искате да видите във филма? Някой паметен гол или друго?

– Най-важното нещо, което подрастващото поколение трябва да види, е той как е тръгнал. Да видят сериозната страна на футбола, жертвите. Много е важно да видим този преход от Чирпан през Пловдив до София, после как е заминал за Барселона. Да се покаже на децата в такава светлина, в която това поколение никога не го е виждало. Това е много важно. Сигурен и убеден съм, че този филм ще го направи. И ще остане не само в сърцата на хората в България, но ще запалим и Холивуд.

– Кои са най-безценните уроци, които сте взели от него като ваш треньор и изобщо като личен пример?

– При него беше много важна дисциплината. Той е израснал по комунистическо време. При него е ред, лишения, уважение, характер. Няма прически, няма татуировки, няма  обеци. Единственото, което се искаше при него, беше да има дисциплина, уважение един към друг и когато си на терен, на лагер, да бъдеш изряден. Да бъдеш пример – какъвто е бил той за нас.

– Как някога дръзнахте да откажете на самия него да играете за „Барселона“ и да останете верен на италианците?

– За мен беше много трудно да взема решение, защото бях на 18 години. Той дойде не само за моя рожден ден тогава, а и за това да ми каже, че има предложение за мен от „Барселона“. Сега съжалявам, че не съм го направил, но пък бях лоялен и искрен. Италианците ми дадоха възможност да играя в Италия, не исках да ги предавам. Аз му обясних и му казах: „Виж, бате Ице, представи си аз да съм с теб и да дойдат от друга страна хора и аз да ти забия нож в гърба и да си тръгна“. Хубавото е, че се разбрахме. Нямаше проблеми, сърдения. Ако бях отишъл, един Господ знае какво можеше да стане. Така съм решил, така съм преценил. Извиних му се на бате Ицо за това нещо. Но и до ден днешен, като седнем на по чаша червено вино, той ми напомня: „Ех, какъв си… Трябваше да си подпишеш договора, да дойдеш в Барселона. Ама добро момче си, какво да те правим“. И аз в кръга на шегата му казвам: „Е, сигурно нямаше да съм новият Стоичков, не мога да те задмина.“

– Вие бяхте един от първите, които призоваха да се помогне за лечението на Любо Пенев. Направихте много хора съпричастни, а и чрез благотворително събитие за Пенев дори се обединиха враждуващите „Левски“ и ЦСКА. Смятате ли, че футболните легенди не бива да бъдат забравяни в личните им битки?

– Ние понякога забравяме легендите – успелите хора, допринесли за България. Мисля, че не само аз, а и много други хора помогнахме и допринесохме, с каквото можем. Направихме една добра кауза и показахме, че тези хора не са забравени. Защото те са давали мило и драго за България. Играли са за националния отбор. Оставили са сърцето и душата си за България. Аз като дете съм израснал с героите от 94-а година и съм искал да бъда един от тях. Те ми показаха пътя. Винаги с уважение и респект съм подхождал към всеки един от тях. И до ден днешен.

Един човешки живот не можеш да го купиш. Една човешка душа, когато е болна и страда, не може да платиш и да я оправиш. Надяваш се на Божията помощ и на докторите, естествено, да помогнат. Животът е кратък. Идваме голи и си отиваме голи. Няма да си отидем с милиони и с милиарди. Уважението, респекта и любовта – отношението към хората, трябва да го има. Доброто е заразно. Трябва да сме добри и да заразяваме хората с доброта.

А на тези легенди от 94-а държавата трябва да им направи паметници, защото едва ли техният успех ще се повтори някога. Дай боже, ама…

– Синът ви дебютира в мъжкия футбол с „Локомотив“ (Пловдив) – радвате ли се, че е наследил любовта към играта?

– Вижте, моето отношение с моя син е като това, което е било на Стоичков към мен. Много дисциплинирано, отговорно. Как да кажа, малко по комунистически действам аз със сина ми. В момента на новата генерация всичко им е даденост. А трябва да се трудят – трябва да има пот, трябва да има сълзи. Човек да остави сърцето си и душата си. Да си заслужи успеха.

Синът ми е минал през много клубове, вярвате ли ми, че на нито един треньор не съм се обадил да ходатайствам и да кажа: „Той трябва да играе.“ Защото аз по този начин не му правя услуга. Той трябва да разбере, че на мен никой не ми е помогнал. Да, имало е хора, които са видели потенциала ми и са ми подали ръка, но всичко е зависело от мен. Никой друг не може да ти помогне, както ти може да си помогнеш. Ако си войник, ще успееш. Знам, че той е отдаден и работи. Знам, че моето име много му тежи. Иска да се докаже, иска да е по-добър от мен. Аз му го пожелавам. Един е пътят – работа, работа, работа. Има много препятствия, той сам трябва да ги мине.

– От какви грешки искате да го предпазите?

– Аз съм допускал много грешки. Няма перфектни хора. Човек се учи, докато е жив. За всяко нещо има време. Аз това не можех да разбера. Тогава си мислех, че всичко може – давай на едно. Нямах търпение. Но аз много рано станах световна звезда във футбола. На 15 години. Славата е тежко бреме. Може би не бях готов, а си мислех, че съм. Осъзнавам грешките си и се извинявам първо на себе си, но и на обществото, на всички. Хората очакваха от мен да стигна Христо Стоичков. Аз съм виновен за себе си. Мисля, че платих много голяма цена за всичко това. Надявам се, че тепърва ще бъда пример. И хората, моето семейство и децата ми ще се гордеят с мен.

– Сега, ако можехте, какъв съвет бихте дали на вашето 18-годишно аз?

– Не бързай толкова много. И може би да кажа „да“ на „Барселона“. Не сме безгрешни, но сме истински. Продължаваме напред. Апел към всички млади момчета – преди да вземем решение, да го мислим. Да не съдим прибързано другия. Животът си знае работата.

„24 часа“