Преп. Максим Изповедник е един от най-големите и авторитетни православни църковни отци. Познаващ отлично Христовото учение, духовното наследство и дълбоките корени на църковното предание, св. Максим се проявил като плодовит християнски мислител и авторитетен учител на истините на вярата. Днес повод за почерпят имат всички с имената Aгнeca, Валери, Валерия, Максим, Максимилиян и Неофит.

Кратко животоописание на преп. Максим Изповедник

Преподобни Максим Изповедник – от Цариград. Получил високо образование, заемал висша длъжност в двореца на император Ираклий (VII в.). При върлуване ереста на монотелититеРечник отишъл в Рим и по негово внушение папа Мартин свикал събора в Латерана против ереста.

Това като научил император Констанс II, приемник на Ираклий, оклеветил Максим и поискал да го изпратят в Цариград. Като не успял, заповядал през нощта да го хванат и отведат. Изправен на съд, бил оклеветен в държавна измяна и вражда против царя. Нанесли му побой, тъй че земята около се оросила от кръвта му. Отрязали му езика, отсекли му дясната ръка и го влачили по улиците на града. Заточен в Херсон, починал в 622 година.

† Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.

Св. Максим Изповедник

Преп. Максим Изповедник е един от най-големите и авторитетни църковни отци и учители на Православието.

Той е пламенен защитник на чистотата на православната вяра, запечатал верността си към нея с мъченическия подвиг на изповедничеството. В своето богословие св. Максим разработва православното учение за двете воли, съответстващи на двете естества – Божествено и човешко, в Богочовешката Личност на Сина Божий Иисус Христос, и така става изразител на догматическата истина на Вселенската църква срещу монотелитската ерес. Неговото учение по този важен въпрос залегнало в основата на вероопределението на VI Вселенски събор (681 г. сл. Р. Хр.).

Преп. Максим Изповедник е бил един от най-високообразованите мъже на своето време. Той е блестящ познавач на главните направления на древногръцката философия, от чието идейно наследство учителите на Църквата черпели изразни средства за по-ясното и точно формулиране на християнското богооткровено учение. Дълбоко ерудиран и проникнат от духа на светоотеческото богословие, познаващ отлично богатото идейно съдържание на Христовото учение, духовното наследство и дълбоките корени на Църковното предание, св. Максим се проявил като плодовит християнски мислител и авторитетен учител на истините на вярата.

Житие на св. преподобни Максим Изповедник

Св. Максим ИзповедникПреподобни Максим Изповедник се родил около 580 г. в Цариград в знатно семейство. Получил прекрасно образование и с особена любов изучавал философия. Този знаменит църковен труженик бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време, дълбок познавач на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговата изключителна слава в църковната история е изградена върху неуморимата му и енергична борба против монотелската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля – Божествената и която представлявала лукаво видоизменение на осъденото монофизитство. И двете ереси последователно се стремели да изтръгнат от понятието за Христа Неговото човешко начало и по този начин стигали до сриване на самите основи на християнството като богочовешка религия.

Монотелитската ерес била създадена от император Ираклий (611–641 г.) и цариградския патриарх Сергий (610–638 г.) при противодействието на римския папа св. Мартин и на йерусалимския патриарх св. Софроний (560 – 638 г.). Св. Максим, който поради знатния си произход и блестящо образование заемал длъжността на императорски секретар, веднага напуснал длъжността си след излизането на благоприятния за новата ерес указ и се отдалечил от двореца. Постъпил в уединената Хризополска обител до Халкидон, където процъфтявало любомъдрието (философията). Неговият смирен подвиг му спечелил уважението на братята и те против волята му го избрали за игумен, но поради смирение той не приел свещен сан и си останал обикновен монах. Когато ереста се засилила, той напуснал манастира си и от това време неговият живот бил неразривно свързан с историята на догматическата борба против монотелитите.

От Цариград св. Максим се отправил на Запад и пътят му за там бил дълъг и труден. Известно време той бил и на остров Крит, където спорил с монофизитската партия.

В края на 30-те години от VII в. той живял в Александрия и другаде в Египет. Едва в началото на 40-те години той вече е в латинска Африка (Картаген), където по това време се прехвърлили монотелитските размирици. Максим организирал православно противодействие. Всички жители на Африка и на близките острови почитали Максима като свой наставник и водач. Вижда се, че преподобният пътешествувал много из страната, бил във връзка с епископите, водил обширна преписка. Главно събитие през този африкански период от живота на преподобни Максим бил диспутът му с цариградския патриарх Пир, който дейно разпространявал ереста. В този картагенски спор доводите и красноречието на Максим увлекли и самия Пир, който се отказал за известно време от монотелитското си увлечение, но по-сетне страхът от гонение го заставил да се отрече наново от православието. И в Рим Максим се ползувал с голямо влияние и почит.

Спорът с Пир в 645 г. дал повод за свикване на няколко епископски събори, които заедно с Латеранския събор (649 г.) на папа Мартин I (649–653 г.) излезли с ясни и решителни постановления за неслитната богочовешка двойственост на естествените воли и действия в Христа. Решенията на Латеранския събор със съпроводно послание на папата били разпратени навсякъде до християните. Обаче защитниците на православието претърпели сурово наказание като непокорници на царската воля. С военна принуда папа Мартин бил отведен през 653 г. в Цариград и след прибързан съд бил изпратен на заточение, гдето и починал. Едновременно бил отвлечен и Максим. В Цариград той бил съден като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко приключил:

– Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!

Светските защитници на ереста – императорът и дворцовите сановници – се озлобявали, че преп. Максим твърдо отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него, и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местили от един затвор в друг.

В 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Цариград, като накрай отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и стъгдите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. като 82-годишен старец.

Когато на VI вселенски събор в Цариград (680 г.) православието възтържествувало над ереста, мъченическият подвиг на св. Максим Изповедник бил оценен по достойнство. Светата Църква високо почита този прославен учител и проповедник на православната вяра.

Бурният и страдалчески живот не попречил на знаменития изповедник да пише. Към най-важните му съчинения могат да се споменат: „Тълкуване на трудни места от Свещеното Писание“, обяснения към съчиненията на Дионисий Ареопагит и Григорий Богослов, една дълга поредица от догматико-полемични трактати против монофизитите и монотелитите, забележителен диалог между игумен и монах върху духовния живот, 400 глави върху милосърдието, други 200 и 500 глави на богословски и икономически теми, „Мистагогия“ – символично-мистично разглеждане на Църквата и култовите действия, 45 послания и други. Неговото литературно наследство е скъпо съкровище на християнската църква.

Житие на преподобния наш отец Максим Изповедник

Великият не само по име, но и по целия си живот преподобен Максим бил роден в престолния град Константинопол. Родителите му били знатни и благочестиви и му дали сериозно научно образование. Той изучил из основи философията и богословието, достигнал висша слава с мъдростта си и бил уважаван дори в царските палати. Заради неговия ум и праведен живот, цар Ираклий го почел, въпреки волята му, със званието първи секретар и го направил свой съветник. Преподобният Максим се ползвал с любовта и уважението на придворните и донасял много полза на целия царствен град.

По това време възникнала ереста на монотелитите, които признавали в нашия Господ Христос само една воля и едно произволение. Тази ерес се развила от предишната евтихианска ерес, която безразсъдно признавала в Христа само едно естество, въпреки православното изповедание, което утвърждава в нашия Господ, въплътилия се Бог, две естества и две воли, две произволения и действия, присъщи за всяко естество, но съединени в едното Лице на Христа, защото Христос е Бог, неразделяем в две лица, но неслитно познаваем в две естества.

Защитници и разпространители на монотелитството били отначало Кир, патриарх Александрийски, Сергии Константинополски и дори самият цар Ираклий, когото те увлекли в своята ерес. За да я утвърдят, двамата свикали поместни събори – в Александрия и в Константинопол, разпратили навред своите постановления и прелъстили целия Изток. Само свети Софроний, патриарх Иерусалимски, се противял и не приемал лъжеучението.

Блаженият Максим видял, че ереста е проникнала и в царските палати и е заблудила дори самия цар, затова започнал да се опасява и други по неговия пример да не се увлекат от нея. Той оставил званието си и цялата светска слава и отишъл в отдалечения Хризополски манастир, където станал монах, според думите на псалома: „Желая по-добре да бъда при прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието“. След няколко години заради добродетелния си живот той бил избран за авва, или настоятел, на манастира.

Междувременно патриарх Сергии внушил на цар Ираклий да напише изповедание на тяхната неправа вяра. Царят нарекъл това изпълнено с монотелитска ерес изповедание „ектезис“, тоест изложение, и заповядал на всички да вярват така, поради което Христовата Църква била раздирана от смутове.

Като виждал как се вълнуват църквите в Константинопол и по целия Изток и как се множат и укрепяват еретиците, а православието се умалява и се колебае, връхлитано от бурите на гонението, авва Максим скърбял духом, въздишал и много плакал. Той научил, че на Запад ереста не намерила последователи и била напълно отхвърлена, защото римският папа Северин не приел царското „изложение“, а приемникът му папа Йоан на събор предал ектезиса на анатема. Блаженият Максим оставил своя манастир и отишъл в западните страни. Той не можел да се установи в Йерусалим поради нападенията на сарацините и искал да се засели в стария Рим, предпочитайки да живее с православни, които твърдо пазят вярата. По пътя си посещавал епископите на африканските градове и беседвал с тях, утвърждавал ги във вярата и ги учел как да избегнат коварството и хитроумно изплетените мрежи на противниците. На живеещите далече той изпращал послания, в които ги поучавал в правоверието и ги убеждавал да се пазят от ереста.

През това време починал Константинополският патриарх Сергии, а мястото му заел Пир, привърженик на същата ерес.

Още докато преподобният Максим бил в Африка, там пристигнал и избягалият от своя престол Пир, който започнал да обикаля градовете и да прелъстява православните в своята ерес. Много вреда би причинил той на Христовата църква, ако нямаше за противник преподобния Максим, с когото се срещал и с часове се състезавал в спорове за вярата.

По желание на патриция Григорий, управителя на тази страна, африканските епископи трябвало да се съберат в Картаген, за да послушат споровете на двамата за вярата. Когато пренията започнали, богомъдрият Максим победил Пир, опровергал доводите му въз основа на божествените книги и догматите на светите отци. Той доказал, че тъй като в Христос Господ има две естества, в Него трябва да има и две воли, две произволения и действия – обаче, неразделими в едно лице.

Победеният Пир се присъединил към православните и бил приет от Църквата с любов и почит с титлата патриарх. Тогава той съставил и изложение на православното изповедание. После се отправил в Рим при папа Теодор, който бил приемник на Йоан. Папата го приел с почести, като православен Константинополски патриарх.

Когато в Константинопол се разчуло, че Пир се присъединил към православните, сборището на еретиците било омрачено от завист. Те пуснали сред народа лъжливия слух, че африканските епископи и папата са принудили Пир въпреки волята му да се присъедини към тях. Това стигнало и до царя. Той веднага пратил в Италия един свой сановник, еретика Олимпий, за да обърне отново Пир към монотелитското изповедание. Олимпий пристигнал в град Равена, призовал от Рим Пир и го убедил да се върне към предишната ерес. А той, подобен на пес, който се връща на избълваното, заслужил анатемата, на която впоследствие заедно с единомишлениците си бил предаден от светите отци.

Свети Максим, аввата на Хризополския манастир, по това време се намирал в Рим. Той посъветвал блажения папа Мартин да свика поместен събор и да осъди царския типос като еретически и противен на учението на Христовата църква. Папата така и направил. Той свикал сто и пет епископи, сред които бил и авва Максим, и поставил за обсъждане заблужденията на Кир, Сергии, Пир и Павел, а също и царското еретическо изповедание. Лъжеучението било предадено на анатема и папата писал повсеместно до всички вярващи, като ги утвърждавал в православието, разяснявал еретическите заблуди и ги предпазвал от тях. Когато научил за това, царят се преизпълнил с гняв и силна ярост, изпратил в Италия своя наместник Теодор Калиопа и му заповядал да хване папа Мартин, против когото повдигнал лъжливите обвинения, че е встъпил в съглашение със сарацините, подстрекава ги да нахлуят в гръко-римското царство и да започнат война против царя, а също и че неправо изповядва вярата на светите отци и хули Пречистата Божия Майка. Когато пристигнал в Рим, царският наместник публично обвинил папата във всичко това.

Няколко дни преди това в Рим бил хванат и преподобният Максим заедно с ученика си Анастасий. Качили двамата на един кораб и в окови ги изпратили в Константинопол. Така заповядал царят, защото знаел по чий съвет и по чие внушение бил свикан съборът, осъдил монотелитите и неговото послание. Когато преподобният пристигнал във Византия, при него се явили пратеници на царя, които още с погледа си издавали своята силна неприязън към него. Те безсрамно хванали преподобния, бос и без дрехи, окован във вериги, и го повлекли по улиците, а огорченият му ученик ги следвал. Накрая го затворили в едно тъмно помещение и не позволили на ученика му да остане с него, а го заключили в друга тъмница.

При него идвали пратеници, които с непрекъснати спорове и заплахи се надявали да го отклонят от правата вяра, бил призоваван и на разпити в царския дворец, ала той останал непоколебим.

Така в тъмницата Максим дочакал денят, в който съдиите се събрали да се съвещават какво да правят с него. Те смятали, че би било прекалено милостиво да го оставят да живее както и преди в заточение, и че е по-добре да го подложат на тежки мъчения отколкото да го осъдят на смърт. Затова го предали в ръцете на градския воевода.

Префектът заповядал да отведат свети Максим и учениците му в преторията. Тук беззаконният мъчител заповядал да свалят дрехите на светеца, да го хвърлят на земята и да го бият с остри волски жили, без да се посвени нито от старостта му, нито от почтения му вид, нито от изнуреното му от постнически подвизи тяло. Светият бил бит толкова жестоко, че земята се обагрила с кръвта му, а по тялото му не останало нито едно здраво място. После свирепият звяр с ярост се нахвърлил и върху учениците на преподобния и ги подложил на не по-малки изтезания. Докато слугите ги биели, глашатаят викал високо:

– Тези, които не се подчиняват на царските постановления и не се покоряват, са достойни да търпят такива страдания.

После мъчениците били хвърлени едва живи в тъмница.

На сутринта отново довели на съд светия и преподобен мъж заедно с първия му ученик Анастасий. Свети Максим цял бил покрит с рани, така че никой не можел без състрадание да гледа почтения старец. Но жестокосърдечните мъчители не го съжалили, а се озлобили още повече. Те отрязали без милост богоречивия му език, който изливал реки от премъдри учения и опровергавал еретическите мъдрувания, защото искали така да затворят богословските уста на светеца. Направили същото и с първия му ученик и хвърлили двамата в тъмница. Но Господ Бог, Който направил някога и малките деца способни да възхваляват Неговото свято име и дал на немия слово, дал и на тези Свои истински и верни раби – преподобния Максим изповедник и мъченик и ученика му преподобния Анастасий – възможност и без език да говорят още по-добре и по-ясно, отколкото преди. О, колко се смутили окаяните еретици, когато научили за това! Злобата им се разгоряла още повече и те отрязали дясната ръка на светеца и я хвърлили на земята. По същия начин постъпили и с ученика му. Другият му ученик, бившият апокрисиарий на Римската църква бил пощаден, защото понякога бил призоваван за секретар при царете.

После повлекли преподобния Максим и ученика по целия град за поругание – мъчителите показвали отрязаните им езици и ръце на народа и без срам хулели и осмивали страдалците. След това нечовешко издевателство и безчестно поругание те пратили всеки поотделно в далечно изгнание. Без да се погрижат за тях, те ги оставили без храна, без дрехи, голи и боси. Много бедствия и страдания претърпели мъчениците по пътя. Заради тежките си рани преподобният Максим не можел нито да язди кон, нито да пътува в каруца. Воините сплели един кош, сложили в него страдащия старец и с голям труд го понесли към мястото на заточението. Те го отвели в една далечна скитска страна, която в Европа се нарича Алания, и го затворили в тъмница в град Схимарис. Преподобният му ученик още по пътя починал от жестоките си рани, а душата му преминала при Бога за безсмъртен живот.

Преподобният Максим живял още три години в тежки страдания в последното си изгнание. Затворен в тъмницата, той не получавал от никого нито необходимото за старините му служение, нито някаква човеколюбива грижа. Когато Господ пожелал да сложи край на болестите и скърбите му и да го изведе от тъмницата във вечния простор и веселие на небесното Царство, Той го утешил с едно Божествено явление, а после му възвестил часа на кончината му. Блаженият страдалец се преизпълнил с радост и макар винаги да бил готов за кончината, започнал усърдно да се приготвя да я посрещне. В радостния за него час на смъртта, той с веселие предал душата си в ръцете на Христа Бога, Когото обикнал от младини и за Когото толкова страдал.

Така Христовият изповедник и мъченик изминал жизнения си път и преминал в радостта на своя Господ. Той бил погребан в града, в който бил заточен. След погребението на гроба му можели да се видят три чудни светил ника, които сияели с неизказан пламък и озарявали мястото. Светият, който през целия си живот бил светлина за света, след кончината си и до днес не престава да озарява всички хора с примера на своя добродетелен и многострадален живот и голямата си ревност по Бога. Светилниците над гроба му били ясно знамение за това, че Божият угодник се е заселил в небесните обители на Пресвета Троица, в незалязващото Божие царство, където като слънце сияе заедно с праведниците и се наслаждава да съзерцава Троичната светлина. След края на преподобния Максим останал жив ученикът му, апокрисиарият Анастасий, който впоследствие особено подробно описал житието, подвизите и страданията на своя отец и учител. От него приведохме със съкращения това, което е достатъчно за наша полза, за прослава на Бог, славен в светиите, Отец, Син и Свети Дух, на Когото и от нас, грешните, да бъде слава, чест и поклонение сега и завинаги и во веки веков. Амин.

Слово за преподобни Максим Изповедник

Братя и сестри! През първите три века от своето съществуване Църквата Христова била подложена на гонения и преследвания от външни врагове: държавната власт, езическите философи и цялото езическо общество. Колкото и тежки да били гоненията, по-опасни за църковното единство и за запазване чистотата на Христовото учение се оказали вътрешните врагове ­ ересите, отстъпленията от утвърдените истини на вярата. Понякога на страната на еретиците заставала държавната власт и защитниците на православието били подлагани на преследвания и изтезания.

На 21 януари честваме паметта на такъв един защитник на чистотата на вярата ­ преподобни Максим Изповедник. Той бил роден в Константинопол около 580 година. Този знаменит църковен труженик бил най-могъщият философски ум на Изтока в своето време, дълбок познавач на философията на Платон, Аристотел и неоплатониците. Неговата изключителна слава в църковната история се дължи на неуморната му и енергична борба против монотелитската ерес, която признавала в Иисус Христос само една воля ­ божествената.

Монотелитството получило широко разпространение при византийския император Ираклий (611-641) и Константинополския патриарх Сергий (610-638). Пръв защитник на православното учение бил Йерусалимският патриарх св. Софроний, а след него ­ преподобни Максим Изповедник. Той бил съден в Константинопол като държавен престъпник, който смущавал църковния и гражданския мир. След увещанията, мъченията и оскърбленията, на които бил подложен, изповедникът кротко промълвил: „Благодаря на моя Бог, че съм изтезаван за престъпления, които не съм извършил! Нека чрез това се умият волните ми прегрешения!“

Светските защитници на ереста ­ императорът и дворцовите сановници ­ се озлобявали, че преп. Максим отричал правото на императора да се разпорежда с догматите на вярата. Дълго и настойчиво те спорили с него и когато той все пак се оказал непреклонен, била издадена присъда за изгнание в крепостта Визия в Тракия. И в заточението му те продължавали да го убеждават и угнетяват, като го местели от един затвор в друг.

През 662 г. преподобни Максим отново бил подложен на кървави изтезания в Константинопол, като накрая отрязали езика му и отсекли дясната му ръка, за да не може да проповядва и да пише. Подхвърлили на същото наказание и ученика му Анастасий, а след това развеждали и двамата по улиците и площадите за общо поругание, като показвали на тълпата отрязаните езици и ръце на мъчениците. Въпреки понесените страдания и рани те били изпратени на далечно заточение в Скития, както тогава се наричала Добруджа. Анастасий починал още по пътя, а св. Максим бил затворен в крепостта Схимарис, където починал на 13 август 662 г. на 82 гoдина.

Братя и сестри, преп. Максим Изповедник бил обявен за държавен престъпник и изтезаван за престъпления, които не е извършил, но въпреки това благодарил на Бога, молейки се чрез това да се умият волните му прегрешения.

За разлика от него ние често възроптаваме срещу изпитанията, които Бог ни изпраща ­ болестите, страданията, несгодите. Питаме се: защо точно на мен, с какво съм заслужил такова наказание? А не търсим вината в себе си и не поемаме отговорност за случилото се. Не си даваме сметка, че може би с изпитанията, които Бог ни изпраща, Той иска да ни доведе до съзнание за нашата греховност, до смирение и покаяние, за да очистим душите си и да имаме възможност да влезем в по-пълно общение с нашия Спасител. Страдаме ли, нека се молим така: „Господи, дай ми сили да премина това изпитание и да изляза от него по-мъдър, по-силен, по-добър. И дай, Боже, чрез страданията ми да се умият волните ми и неволни прегрешения.“ Амин!

Свещ. Йоан Карамихалев
Църковен вестник, брой втори за 2005 година

С В.  П И С А Н И Е.
С КЛАВИАТУРАТА:
Натисни едновременно ALT+P, последвано от ENTER (Mac: COMMAND+P, ЕNTER)

За разликата между „огледало“ и „смътно“ (1Кор. 13:12)

Огледалото, ако се опитаме да му дадем определение, е съвест, която, съответно на духовното дело, чисто отразява образа на всички блага и посредством която за човека, имащ чиста мисъл, е присъщо да вижда Бога. Или: огледало е навикът в духовното дело, еднообразно съчетаващ една с друга всички добродетели и като че ли поместващ ги в единен божествен лик. А смътно е познанието, придобивано чрез пълното, доколкото това е достъпно за човешкото естество, постигане в съзерцание на божествените логоси и притежаващо отражение на това, което превишава мисленето. И ако се каже просто: огледало е навикът, разкриващ бъдещия образ на първообраза на добродетелите, явяван в достойните хора, понеже бъдещата цел на деятелното любомъдрие като че ли смътно се загатва в притежаващите огледала. А смътно е проявата на първообраза на това, което се постига с ум при (наличието на) познание.

И така, всяка тукашна праведност, в сравнение с бъдещата, има, ако се придържаме към изказването за огледалото, образа на първообразните неща, а не самите тези неща, съществуващи такива, каквито са. И всяко тукашно познание на небесното, в сравнение с бъдещото, е смътно, имащо отражение на истината, а не самата истина, на която й предстои да стане явна в бъдеще. Защото, тъй като божествените неща се обхващат от добродетелта и познанието, то огледалото разкрива първообразните неща съобразно добродетелта, а смътното ­ първообразните неща съобразно познанието. Такава е разликата между огледало и смътно, тъй като огледалото посочва бъдещата цел на деятелното любомъдрие, а смътно проявява тайната на съзерцателното богословие.

Източник: Pravoslavieto.com