Джорджия прекарала деня на плажа с внуците си, когато техният свят внезапно се преобърна. Докато сочеха към близкото кафене, момчетата извикаха думи, които накараха сърцето ѝ да замръзне — думи, които промениха всичко.

Зад една маса седеше двойка, поразително приличаща на Моника и Стефан — дъщерята и зетят на Джорджия, загинали преди две години.

Скръбта ни променя по начини, които не можем да си представим. Понякога е тиха, постоянна болка, а понякога идва като удар право в гърдите.

Онази сутрин, в собствената си кухня, държейки анонимно писмо, Джорджия почувства странна смес от ужас и надежда. Пръстите ѝ трепереха, докато четеше отново петте думи, които преобърнаха целия ѝ свят:
„Те всъщност не са си отишли.“

Белият лист пареше в ръцете ѝ. Тя мислеше, че е успяла да се примири със загубата, че е изградена стабилност за внуците си — Андрей и Петър — след смъртта на Моника и Стефан. Но това писмо показа колко дълбока е раната, която никога не е заздравяла.

Бяха минали две години от катастрофата. Джорджия си спомняше как децата отново и отново питаха кога ще се върнат мама и татко. Тя се опитваше внимателно да им обясни, че родителите им няма да се върнат, но че тя винаги ще е до тях.

И ето — след всичко преживяно — писмо, твърдящо, че Моника и Стефан са живи. То я остави без покой, с чувство, че земята се разтваря под краката ѝ.

— Те… наистина не са си отишли? — прошепна тя и се отпусна на стола. — Каква жестока шега е това?..

Вече бе готова да го смачка и изхвърли, когато телефонът иззвъня.

Обаждането беше от банка — служител ѝ съобщи, че е извършено плащане по стара карта на Моника. Карта, която Джорджия бе оставила активна като спомен.

— Това е невъзможно… — прошепна тя. — Картата лежи в чекмеджето вече две години. Никой не я е пипал…

Веднага се свърза с поддръжката.
— Добър ден, с вас говори Борис. С какво мога да помогна?
— Здравейте. Бих искала да проверя последната транзакция по картата на дъщеря ми.
— Разбира се. Кажете първите шест и последните четири цифри от картата и каква ви е връзката с титуляра.
— Аз съм нейната майка. Тя… загина преди две години. Аз уреждам нейните дела.

Настъпи кратко мълчание, а после гласът отсреща каза със съчувствие:
— Много съжалявам, госпожо. Не виждам активни плащания по физическата карта. Става дума за виртуална карта, свързана с този акаунт.
— Виртуална карта? Но аз никога не съм активирала такава!
— Такава карта може да е била създадена предварително и да работи независимо, ако не е деактивирана. Искате ли да я блокирам?
— Не… само ми кажете кога е активирана.
— Седмица преди датата на смъртта, която сте подали в досието.

По гърба ѝ премина студена тръпка.
— Благодаря, Борис. Това ми стига.

По-късно се обади на своята приятелка Ела и ѝ разказа за писмото и странното плащане.
— Това е невъзможно! — възкликна Ела. — Сигурно е грешка!
— Или някой иска да повярвам, че Моника и Стефан са живи… Но защо?

Сумата беше дребна — около 2300 рубли, платени в местно кафене. Една част от нея искаше да отиде и да провери. Другата се страхуваше от истината.

Реши да изчака до уикенда. Но онова, което се случи в събота, промени всичко.

Децата поискаха пак да отидат на плажа, а тя се съгласи. Ела също дойде, за да помогне. Море, вятър, детски смях… Изглеждаше, че всичко най-сетне е спокойно.

Докато Джорджия показваше на Ела писмото, внезапно се чу вик:
— Бабо, гледай! — извика Андрей, дърпайки Петър за ръката и сочейки към кафенето. — Това са мама и татко!

Сърцето ѝ спря. На трийсетина метра от тях седеше жена с позната осанка, до нея — мъж, който изглеждаше като копие на Стефан.

— Ела, остани с децата — каза Джорджия, треперейки. — Ще се върна веднага.

Тя предупреди внуците:
— Не мърдайте оттук, ясно ли е?

После се запъти към кафенето.

След няколко минути двойката стана и тръгна по тясна пътека, обсипана с цветя. Джорджия тръгна след тях. Движенията, походката, начинът, по който си говореха — всичко ѝ беше до болка познато.

Тогава чу гласа на мъжа:
— Това е рисковано, Емилия. Но нямахме избор.

Емилия? Защо я нарече така?

— Знам — отвърна жената. — Но ми липсват децата… особено момчетата.

Джорджия усети как коленете ѝ омекват.
Ти ли си…? Но защо? Защо ги изостави?

Когато двойката влезе в малка къща, обрасла с цветя, тя извади телефона си и набра 112. Разказа на дежурния за невъзможната ситуация. После се приближи и натисна звънеца.

След секунди вратата се отвори.

На прага стоеше тя.
— Мамо?.. — прошепна Моника, пребледняла. — Как ме намери?

Зад нея се появи Стефан. А в далечината вече се чуваха полицейски сирени.

— Как можахте? — извика Джорджия. — Как можахте да изоставите собствените си деца? Знаете ли какво преживяхме всички ние?

Когато пристигнаха полицаите, внимателно изслушаха всички.

Моника и Стефан — които сега се представяха като Емилия и Антон — започнаха да разказват през сълзи:
— Бяхме отчаяни — каза Моника. — Задлъжняхме, колектори ни заплашваха. Искахме само децата да са в безопасност.
— Те започнаха да ни преследват, — добави Стефан. — Решихме, че единственото решение е да инсценираме катастрофата и да изчезнем.
— Напуснахме града, сменихме имената си. Но не можех да спра да мисля за момчетата — затова наехме този дом, за да ги виждаме поне отдалеч.

Джорджия слушаше, стиснала ръце. Разбираше страха им, но сърцето ѝ се късаше от болка и гняв.

Тя изпрати съобщение на Ела, която пристигна след половин час с децата.

— Мамо! Тате! — извикаха те, впускайки се в прегръдките им. — Знаехме, че ще се върнете!

Моника се разплака, прегръщайки ги силно.
— Скъпи мои… простете ни…

Полицията им позволи кратка среща, след което ги отведоха.
— Съжалявам, госпожо — каза един от полицаите. — Но те са нарушили закона и ще носят отговорност.
— А децата ми? — прошепна Джорджия, гледайки как лицата им отново се изпълват със страх. — Как ще им обясня всичко това?
— Това ще решите вие — отвърна офицерът меко. — Но истината винаги излиза наяве.

Късно през нощта, след като приспа децата, Джорджия седна сама в хола. На масата лежеше писмото.

Тя го прочете отново:
„Те всъщност не са си отишли.“

Тя така и не разбра кой го беше изпратил. Но това беше истина. Моника и Стефан не бяха изчезнали — те бяха избрали да избягат.

А това, помисли си Джорджия, боли дори повече, отколкото да ги беше загубила завинаги.

— Не знам дали мога да ги предпазя от болката… — прошепна тя, — но ще направя всичко, за да са в безопасност.

И понякога, когато си спомня тази история, се пита:
Трябваше ли да звъня в полицията? Или трябваше просто да им позволя да живеят така, както са избрали?

А вие как мислите? Постъпих ли правилно? Какво бихте направили на мое място?

Заради смъртта на майка си, Деница Стоянова не иска да е булка

Покрай еуфорията от победите на българските волейболисти, за малко българите като че ли забравиха за любимия си спорт-художествената гимнастика. Нищо чудно обаче скоро да преживеят подобни емоции и с младите български грации, сред които е и дъщерята на новата синоптичка на Нова телевизия Деница Стоянова.

Миа Александрова е родена на 30 09 2013 г, но вече е шампион на България и има всички шансове да участва на следващата Олимпиада, защото влезе в проекто-отбора на страната ни. Спортната закалка при целеустремената и много красива Миа идва от баща й-бивш национал по футбол Михаил Александров.

Той и Деница са заедно от близо 15 години. Освен родители на Миа, са баща и майка и на по-малката й сестра Амая. Въпреки дългия си съвместен живот, двамата така и не стигат до сватба. А поводът е трагичен, припомня „Минаха години“. Когато венчавката била планирана, синоптичката загубила майка си и тържеството било отменено. След това така и не настъпил подходящият момент:

Най-тежкия период в живота

„Винаги се сещах, че мама си отиде точно в навечерието на моята сватба и просто не исках да се омъжа. Смятах, че ще привлека пак някое ужасяващо нещастие”, казва тя. Най-тежкият период в живота на чаровната брюнетка е точно този.

„Наскоро чух фразата „Боли ли да пораснеш?” Боли, когато мама вече я няма, а тя е тази, на която искаш да занесеш цвете. Боли да знаеш, че имаш мечти, които никога няма да сбъднеш. Боли след всеки удар и след всеки нож. Боли. Понякога много. Но това, казват, те изгражда, калява и те кара да вярваш, че си силен. Вървейки по пътя си, реших да късам парчета от себе си, за да ги оставям там, където реша, че някога искам да се върна. Така след време ще се намирам и събирам – част по част, докато не се почувствам цяла”.

Колко пари на месец трябват на Ана Шермин, за да живее добре?

Сензационно признание направи скандалната участничка от „Ергенът“ Ана Шермин. В ефира на предаването блондинката откровено призна, че месечният ѝ бюджет надхвърля 20 000 лева и това, по думите ѝ, е минимумът, за да живее „нормално“.

„Парите, които са ми нужни на месец, аз лично съм установила, че са около над 20 000 лева“, заяви тя без капка притеснение.

По близки до нея твърдят, че Ана обожава лукса и не прави компромиси с качеството от бутиковите дрехи и козметика до вечерите в най-скъпите софийски ресторанти.

Според слухове, част от сумата отива и за редовни пътувания до чужбина, козметични процедури и грижа за домашния ѝ любимец, който също живее като малък крал.

Феновете в социалните мрежи са разделени едни я хвалят за честността и увереността ѝ, а други я обвиняват в тотално откъсване от реалността.

„Ана щом не се изтъква, че сама си вади доходите, то значи тя изцяло разчита на някой мъж. Както ни е ясно на всички. И това е достатъчно да се разбере каква е. Жалка работа“, коментира фен.